Едва се бяха настанили гостите и се появи дамата, облегната на ръката на една прислужница. Тя се нуждаеше от такава опора, тъй като сама трудно можеше да върви — резултат от разбирането за най-голяма китайска красота, а именно извитите навътре крачета.
На дъщерите на знатни родители веднага след раждането им биват прегъвани към стъпалото осемте малки пръста и превързвали посредством здрави бандажи. Само големите пръсти остават в естественото си положение, но и те не се развиват нормално, тъй като целият крак, а следователно и те са подложени на жестоки изтезания. Пръстите, и преди всичко техните нокти, се врастват в месото на стъпалото, което причинява продължителни загноявания и, разбира се, големи болки.
Едно такова клето дете никога не се научава до ходи, а само куцука, ала се примирява на драго сърце с всичко това само и само да има щастието да притежава… красиво стъпало. А това стъпало се състои единствено от принудително повдигнатата от предната част на табана пета и големия пръст. Пантофката, с която е обут кракът, има миниатюрността на кукленска пантофчица; видоизмененото стъпало обаче не може да се види поради покриващата го дълга роба.
Мъчителното, болезнено ходене не остава без влияние върху тялото и духа. Човек, който не умее да върви, да се движи с гъвкава, бодра, еластична и здрава походки, със сигурност има потисната емоционалност и дух.
Като една далеч по-голяма красота при китайците се счита пълнотата — не си ли достатъчно тлъст, изключено е да бъдеш красив. Мършавият човек минава за грозен.
И в това отношение господарката на къщата беше много красива. Тя имаше ниска, ала чудовищно дебела фигура, при чието влизане от минхер се изплъзна необмислено:
— Rechtvaardige hemel, wat is deze vrouw dik, ongelooflijk dik! (Праведни Небеса, тая жена е дебела, невероятно дебела!)
Щом манхер ван Ардапеленбош изпадна в такова изумление, няма да е трудно на човек да си представи, че диаметърът на тази дама беше горе-долу равен на височината й. Тя се доближаваше с голям успех до кръглата форма.
Косите й бяха оформени с помощта на многобройни, блестящи от диаманти игли като пеперуда. Тялото й бе обгърнато от скъпа, достигаща земята коприна. Ръцете се криеха дълбоко в спускащите се до коленете широки ръкави а около врата висеше тежък златен синджир, на който бяха закрепени няколко амулета.
Дребното личице беше дебело омазано според обичая на знатнитекитайки с основно белило и цинобър, което придаваше на чертите й маскарадна неподвижност и вкаменелост, като изключение правеха извънредно живите, дръпнати монголски очички.
— Чинг, чинг, чинг, чинг, киа чу! — поздрави тя с тънкото си, пронизително, но приятелски звучащо детско гласче.
«Киа чу» означава «драги господа». Капитанът бе обхванат от изключително галантен порив. Той, който от всички говореше най-изискано китайски, трябваше на всяка цена да вземе думата и да каже нещо нежно на милото същество. Ето защо пристъпи две крачки напред, поклони се доземи, покашля се веднъж, втори път и подхвана:
— Милостива фрау китайкинг! Моето сърце е изпълненонг с блаженство от вашата чаровнанг любезностунг. Аз наистина съм нежененг, но съумяваманг да оценинг щастието да имамунг пред очитенг съпругатанг на този мандариненг. Трябва да винг направонг моя комплиментанг и препоръчвам всички нас на вашата благосклонностунг! Чинг, чинг и още един път чинг!
Тя не разбра нито дума, освен последното трикратно «чинг», но отгатна, че я е приветствал и й е казал нещо приятно. Ето защо му се усмихна благодарно и с радушно кимване му даде да разбере, че не е недоволна от поведението му. Той отстъпи отново назад и прошепна на дебелия:
— Фина жена, допадна на душата ми! Говори изключително правилно китайски! Разбра всяка дума! Моите уважения!
Сега тя се обърна към Метусалем.
— Вие сте спасителят на моя повелител — каза му. — Без вас той вече нямаше да е жив и аз бих умряла от мъка. Благодаря ви.
Тя измъкна от ръкава една малка, бледа детска ръчичка, за да му я подаде. Дегенфелд улови първо копринения ръкав и заедно с него ръката, та да не я докосва със своята, поднесе после покритата с коприна ръчичка до устните си и отговори:
— Тзуй-шин, пут туй!
Тези четири срички включваха всичко, с което един китаец би могъл да изрази своето смирение. Буквално те гласяха: «Аз, грешникът, нямам право да отговарям.» Че той не докосна ръката й, бе доказателство за голямо уважение и почтителност, което тя възнагради, като предложи ръчица и на другите. Те последваха примера на Метусалем и се постараха да направят равностойно по елегантност целуване на ръка, което се получи особено забавно при минхер.