Когато приключи, настъпи кратка пауза, която пръв прекъсна Ванг-кан. Въпреки че мандаринът му бе наложил мълчание, той възкликна разтреперан:
— Каква подлост! Той иска да прехвърли вината от делото си върху мен! Изкопал е боговете и ги е скрил на някое друго място. Ваше високопреподобие вероятно ще даде заповед за щателно претърсване.
— Ще направя каквото ми е угодно, а не каквото ти отърва на теб — отвърна Тонг-чи. Веднага ще си покаже кому да вярвам — на теб или на него. Ти не каза ли, че двамата носачи на паланкина са се отдалечили?
— Да.
— Ху-тсин обаче твърди, че те са още тук. Я вижте дали няма да намерите носилката!
Няколко полицаи прескочиха градинския зид и отидоха да търсят. След минута-две откриха паланкина и го донесоха до стената.
— Ху-тсин има право — обяви мандаринът. — Носилката е още тук, следователно и носачите не са си отишли. Вземете Ванг-кан по средата си и гледайте да не ви се изплъзне! Отиваме да се поразтърсим в неговата градина.
Полицаите сграбиха обвинителя, който не се възпротиви. Вярно, той в никой случай не можеше да си обясни изчезването на двете статуи, ала и през ум не му минаваше да допусне, че биха могли да се намират при самия него.
Тонг-чи отново не счете за нужно да върви от едната къща до другата. Той седна в носилката, а Ванг-кан бе поведен между полицаите. Като стигнаха, веднага се отправиха към градината и тя напълно се освети от донесените фенери.
Там се разкри една неочаквана гледка: между две дървета-пигмеи почвата беше разкопавана и пак засипана, така че се беше образувало малко възвишение. На него седяха двамата носачи, завързани с гръб към два здраво забити в земята кола, със стегнати във въжета ръце и крака. Между зъбите им бяха напъхани откъснати от дрехите им парцали, за да не могат да викат.
Ванг-кан едва не подгъна колене от страх, когато забеляза тази група. А мандаринът още щом видя двамата негодници, извика:
— Та това са крадците, точно такива, каквито бяха описани. Винг-кан, как се озоваха в градината ти?
— Не…зная — пропелтечи запитаният с обезцветени устни.
— Как? Не знаеш? Затова пък толкова по-добре го знам аз. Ти самият си извършил деянието, като си искал да прехвърлиш вината върху твоя честен съсед! Развържете негодяите и разровете!
Носачите бяха освободени от коловете, но не и от въжетата, и отнесени настрани. Едва бе отстранен горният тънък почвен слой и двата идола излязоха наяве.
Пътешествениците малко остана да се изсмеят на глас, като видяха пред себе си фигурите на боговете. Това бяха две седящи, извънредно пълни, дървени и боядисани с бронзова боя кукли, които изглежда се намираха в най-весело настроение, защото целите им лица така бяха засияли в усмивка, че малките, по монголски дръпнати очички почти изцяло се бяха изгубили.
— Колко забавно! — рече Готфрид фон Буйон. — Ако ’сички богове в Китай са такива непринудени веселяци, т’ва ша ми достави изключително голямо удоволствие. Те изглежда са в добро разбирателство и даже са намират в най-хубавото си настроение. К’во ша кажете по въпроса, минхер?
— Wat ik zeg? Zij zijn ontzettend dik. Zij moeten zeer goed gegeten hebben. (Какво ще кажа? Те са ужасно дебели. Трябва да са се хранили много добре.)
— Какво казват тези двама господа? — попита мандаринът, който естествено не беше разбрал забележката.
— Учудват се на факта, че на някой може да хрумне кощунствената мисъл да откъсне такива богове от тяхното спокойствие и вглъбеност — отговори Метусалем.
— Това е най-голямото престъпление, което човек може да извърши. Завържете божия осквернител! Неговото наказание ще съответства на делото му!
Тогава Ванг-кан се хвърли на земята пред него и закрещя от страх:
— Милост, милост. Височайши господарю! Аз съм невинен! Не зная как са попаднали тези мъже и тези богове в моята градина!
— Ти би бил изгубен дори ако наистина не го знаеше, понеже божествата бяха намерени в твоята почва, на твоя територия. Но никой няма да ти повярва. Ти си наредил да ги откраднат!
— Не, не, Ху-тсин го е сторил и е накарал да ги заровят тук, за да ме погуби.
Сега Метусалем сметна за необходимо да направи от своя страна една забележка, тъй като невинният Ху-тсин иначе все още би могъл да бъде заплетен в следствието. Той запита ювелира:
— Ти не познаваш двамата вързани мъже, така ли?