— И тези куани ги получавате от Най-ко в Пекин?
— Да, но не официално. Вие сте достатъчно умен да ме разберете!
Метусалем го разбра много добре. Бланката беше задигната, открадната. Мандаринът при всички случаи бе притежател на още няколко такива паспорта. Ако притежаваше само този, тогава изобщо нямаше да му хрумне да подпомага един чужденец.
— Вие виждате следователно — продължи китаецът, — че няма да нося никаква отговорност. Вие няма да разкриете, че аз съм ви издал този куан. Само Най-ко има правото да съставя такава легитимация. Хората при всички случаи ще й се подчиняват. Усъмни ли се някоя инстанция в нейната достоверност, ще запита в Пекинг, а преди да дойде отговорът, вие отдавна ще сте се махнал оттам.
— Но в моето отечество не е позволено да се използват фалшиви паспорти!
— Тук също. Но този паспорт не е фалшив. Вътре е вписано вашето име. Вие сте го получил от мен. Дали ще искате да си послужите с него, или не, това сега си е ваша работа. Повтарям, той ще ви донесе всички възможни предимства. Ще ви отваря дори през нощта всички врати и улични порти само не онези на някой затвор.
— За тази цел друга легитимация ли е необходима?
— Да, ето тази.
Той посочи към стената, където висяха няколко големи жълти жетона, на които Метусалем забеляза релефната фигура на дракон и под нея няколко малки писмени знака.
— Който покаже това — продължи той, — ще има достъп през всяко време на денонощието и до най-лошия престъпник. С помощта на един такъв жетон аз ще подпомогна тримата ни днешни пленници за изгнаничеството.
Метусалем разбра: чиновникът възнамеряваше да отиде през нощта в затвора и да пусне тримата да избягат.
— Мога ли по тоя повод да се осведомя какво ще стане с пиратите? — запита още Дегенфелд.
— Те ще ни бъдат предадени и след това екзекутирани.
Мандаринът се надигна от стола и се сбогува със своя гост.
— Вие вече имате паспорт. Можете да отидете, където пожелаете, така че аз няма да се безпокоя за вас. Сега вървете! Ще ви чакат за вечеря. Аз самият няма да мога да ви придружа, тъй като имам още работа.
Когато Метусалем стигна в стаята си, там го очакваше един слуга, за да го отведе в трапезарията, където неговите спътници вече се бяха събрали.
След последното блюдо гостите получиха лули. Те останаха още около час заедно и тогава Лианг-си, който бе дошъл доста по-късно за храна, ги информира, че е наблюдавал в градината на Тонг-чи нещо интересно.
— Какво беше то? — осведоми се Метусалем.
— Имаше възможност да се види с какви методи и способи мандарините стават богати. Вие може би знаете, че имуществото на един осъден преминава във владение на държавата?
— Да.
— Е, Тонг-чи изглежда вече смята бижутера Ванг-кан за осъден. Той е наредил да арестуват също неговите помощници и слугите му. Сега в съседната къща няма никой и той изпразва дюкяна.
— Лично?
— Не. Това не би отговаряло на високото му положение. Неговите слуги прескачат отвъд в градината и мъкнат насам всичко ценно. Когато утре заран дойде криминалният Суан, за да предприеме конфискацията, ще са налице само малоценни неща.
— Но Ванг-кан все пак ще знае какво е притежавал!
— О, хер, него никой няма да го пита. И каквото и да каже ще бъде сметнато за лъжа. Може би той утре вече изобщо няма да е жив, за да може да издаде, че нашият мандарин още днес се е възползвал от случая.
— Хм! Той се кани да го пусне да избяга!
— Той ли го каза? Вярвам. Затворникът може да избяга само ако зареже целия си имот. А когато е далеч, ще е невъзможно да се докаже, че Тонг-чи тази вечер е изпразнил наполовина дюкяна на арестанта. Ох, тези мандарини ограбват всички.
— Хубава историйка! — захили се Готфрид фон Буйон. — Т’ва не би могло да се случи в Германия. Как стоят нещата всъщност в Холандия, минхер?
— Daar gappen de Mandarijnen ook niet (там мандарините също не гепят) — отговори дебелият.
— Там вероятно не задигат и богове. Впрочем аз на драго сърце бих са поогледал в един такъв божи храм. Дали няма да е възможно, а?
— Защо не? — отвърна Синьочервеният. — Китайците не са като мохамеданите, които не позволяват на никой друговерец да пристъпи в техните джамии. Дори много често се случва тук храмовете да бъдат използвани като ханове. Възможно е и ние някой път да пренощуваме в един такъв.
— И таман оня ми са ще да разгледам, от който са били свити боговете. К’во му беше името?
— Пек-тиан-чу-фан, което означава «Домът на стоте небесни господари».