Жената, предала Джейми на отмъстителния си баща, със сълзи на очи се бе клела, че го е сторила от страх и дори, че обичала Джейми. Бяха й подарили живота, а чичо й, новият набаб, бе обещал да я омъжи за властен мъж, който да я държи изкъсо.
Въпреки това Джейми вече не бе сред тях.
Макс притисна длани към слепоочията си в отчаян опит да прогони мъчителните спомени. Колкото и да се опитваше, не можеше да игнорира гласа на истината. Докато бе държал Пенелопа в прегръдките си, люлян от мечти за любов и семейство, за едно ново начало, докато тя се бе смяла и шепнала любовни слова, Хет Лаури бе издъхвал сред нечовешки мъки.
— Каза ли й кой си? — попита Флетчър с глас, от който по гърба на Макс полазиха тръпки.
— Не. Не трябва да узнае кои сме или с какво се занимаваме — тихо каза той. Усети сърцето му да се превръща в камък. Как иначе би могъл да оцелее и да извърши онова, за което бе призван? — Не трябва да я изпускаме от очи — с мъка изричаше думите. — Изглежда, не може да й се има доверие. — Мъжете мълчаливо чакаха да продължи. — Ще има нужда от прислужница. Джон, кръчмарят в Сайпръс Кросроудс, нямаше ли овдовяла дъщеря?
— Хелън — кимна мъжът.
— Дали ще прояви интерес към тази работа?
Джон потвърди с ново кимване.
Макс искаше да вярва, че сърцето на съпругата му не е зло, а просто невежо и закоравяло. Искаше да мисли, че не е знаела какво ще се случи с Хет Лаури, но тя добре познаваше Чадуик, за да знае за амбициите и омразата му към бунтовниците.
— Има още нещо, което трябва да знаеш. Тялото на Лаури все още виси пред затвора за назидание на онези, които се опълчват срещу краля. Хората роптаят, но никой не смее да приближи.
— Тогава ние ще го свалим. — Вече бе късно да спаси предадения от съпругата му младеж, но поне можеше да му устрои достойно погребение.
Гарик скептично поклати глава.
— Невъзможно. Войниците само това чакат. Трябва да са поне една дузина. Дебнат навсякъде в очакване на Синьото острие.
Имаше нещо, което криеха от него, Макс можеше да прочете това по лицата им.
— И откъде знаете това?
— Бележката, която остави в затвора… Чадуик я е забил на стълба, над главата на Лаури… Със същия кинжал.
Ръцете на Макс се отпуснаха безжизнени. Значи вината бе колкото на Пенелопа, толкова и негова. Тя бе предала момчето, но Чадуик бе побързал да го екзекутира без съд и присъда, защото се е страхувал да не изгуби и този затворник. Макс с прималяло сърце осъзна, че дръзкото му предизвикателство бе коствало живота на момчето.
Колко наивна бе надеждата да намери покой с Пенелопа. Сляп и обезумял от любов, той се бе оказал по-голям глупак дори от онзи, за когото се представяше.
— Искам Хелън да е тук още преди залез слънце — безизразно каза той. — Искам да зная какво прави жена ми всеки миг, с кого разговаря, какво чете, какво яде и кога спи. Госпожа Бродерик няма да направи повече и една крачка без моето знание.
Джон кимна в знак на съгласие. Макс пронизваше Далтон с поглед.
— Няма да ти позволя да я нараниш — бавно рече той. — Това важи за всички ви. Ще убия всеки, който докосне жена ми.
С тези думи Макс заби клин между себе си и другарите си. Усети тъпа болка в свитото си сърце. Чувството, че е предадено доверието му, го отчуждаваше от света както никога преди. Макс не само бе спрял да мечтае за покой с Пенелопа, той вече бе изгубил току-що създаденото семейство.
— Чрез нея имаме достъп до лоялистката общност в Чарлстаун — с равен глас продължи той. — Виктор Чадуик ще бъде чест гост в тази къща.
Джон промърмори нещо.
— Него също няма да закачаме — настоя Макс. — Поне засега.
Цялото й тяло бе изтръпнало от болка, но сладка болка, напомняща й за изминалата нощ.
Пенелопа неподвижно лежеше сред изпомачканите чаршафи, озадачена от изчезването на Максимилиан. Тя очакваше съпругът й всеки момент да се появи усмихнат. Младата жена обходи помещението с очи. Накрая погледът й спря върху леглото, което предната нощ не бе имала възможност да разгледа.
Всичко говореше за необикновено разточителство. Леглото имаше четири стълба в четирите си ъгъла, бе изработено от фино резбован махагон, подобно на гардероба и будоара. Високите прозорци бяха обкичени със златен сатен, стигащ до самия под. Покривката на леглото бе набрана и хармонираше по цвят и материя с драпериите на завесите. По стените висяха многобройни пейзажи в пастелни цветове. Имаше и огромно огледало в позлатена рамка, а килимът на пода несъмнено бе персийски.
Решила, че Максимилиан няма да се появи скоро, Пенелопа най-после стана. Тя бе разочарована, но нито за миг не й хрумна, че чувствата му към нея биха могли да се променят. Най-вероятно бе решил да я остави да се наспи, знаейки колко изтощена ще се почувства на сутринта.