Мери не бе проумяла веднага плана на Виктор. Това вероломство само щеше да направи Пенелопа героиня в очите на Уилям Сетън и приятелите му лоялисти. Мери не можеше да разбере силното желание на Виктор да припише на братовчедка й заслугата за залавянето на Хет.
Съвсем скоро обаче Мери проумя мотивите на Виктор. Любимият брат на Пенелопа, Тайлър, бе революционер по душа. Тя знаеше това, защото често бе свидетел на нескончаемите спорове между него и баща й.
Другата причина бе, че политическите настроения на жителите на колонията се променяха. Обикновените хора се обединяваха в общото си желание за свобода и независимост. Обвинена в предателството на Хет, Пенелопа Бродерик нямаше да може да се разхожда спокойно по улиците на Чарлстаун. Само за една нощ от любимата на всички Пенелопа Сетън тя щеше да се превърне в омразната предателка Пенелопа Бродерик.
Смъртта на Хет бе просто нещастен случай. Виктор я бе уверил, че не възнамерявал да убива момчето. Според него наказанието било необходимо, за да бъдат притиснати до стената останалите бунтовници. Мери почти му бе повярвала. Може би скоро щеше да се научи да му се доверява.
— Чудя се как ли ще реагира Бродерик на новината, че съпругата му е предала горкия Лаури? — попита Виктор с престорена горчивина в гласа.
Той все още бе разстроен от загубата на Пенелопа и това вбесяваше Мери, но тя се опитваше да скрие ревността си. Защо продължаваше да мисли за нея? Не притежаваше нищо, което Мери да не може да му даде.
— Това конте — спокойно каза тя, преглъщайки яда си, — съмнявам се дали въобще нещо е способно да го развълнува.
— Какво намира в него братовчедка ти? — изръмжа Виктор — Никога няма да разбера.
Мери се освободи от прегръдката му и пристъпи към прозореца. За братовчедка й този ден щеше да бъде дълъг и мъчителен. Да, красивата и добродетелна Пенелопа дълго щеше да помни този ден.
— Той е глупак, който ще я направи нещастна.
— Надявам се — грубо подметна Виктор.
Думите на Мери прозвучаха като едва доловим шепот:
— Аз също.
9
Това бе един ужасно дълъг ден. След като се бе разделила с Максимилиан, Пенелопа закуси сама в огромната трапезария. Останалата част от предиобеда прекара, разхождайки се в градината. Бе озадачена от поведението на Максимилиан, но все още не и разтревожена. Следобед разопакова останалата част от багажа си, а когато приключи и с това, спа дълго, но неспокойно.
Видя съпруга си едва на вечеря. Беше облечена в рокля от вносна жълта коприна, избрана специално за вечерта, а Максимилиан носеше съвършено скроен костюм от бледосиньо кадифе. Колкото и да бе невероятно, сега по него имаше повече дантела, отколкото на сватбата им.
Слугите, шестима мъже и една жена, стояха в редица, очаквайки нарежданията на господарите си. Никой от тях не се усмихваше.
— Ела тук, скъпа — отегчено каза Максимилиан. — Момчетата чакат да се запознаят с теб.
Тя пристъпи нервно напред.
— Далтон Арчър — Макс направи жест с ръка, представяйки й първия в редицата.
Пенелопа се усмихна на мъжа с тъмноруса коса, присвити очи, добре пригладени мустаци и козя брадичка. С високия си ръст, едро телосложение и обикновен черен костюм, Далтон Арчър не приличаше на никой друг иконом, когото бе виждала. В действителност повече й приличаше на грубиян, опитващ се да мине за джентълмен. Той не отвърна на усмивката й.
— Луис Търнър — продължи с представянето Макс. — Вече познаваш Луис, скъпа. Това е нашият незаменим кочияш. — Луис Търнър, когото тя помнеше от излетите си с Максимилиан, й отвърна с усмивка — широка, студена и изкуствена. Светлорусата му чуплива коса бе прибрана в дебела конска опашка, а костюмът — подобно на този на иконома — бе семпъл и строг. Позата на Луис в никакъв случай не издаваше раболепие.
— Бек Андрюс — каза Макс, премествайки поглед върху най-младия от присъстващите мъже. Това бе прислужникът с аленочервена коса, когото бе срещнала сутринта. Младият мъж не изглеждаше по-дружелюбен, отколкото при предишната им среща.
— С господин Андрюс вече се познаваме — меко рече Пенелопа. Тя се усмихна приятелски, но отново без резултат.
— Прекрасно — прозина се Максимилиан. — Джон Рейбърн — припряно продължи той. — Моят камериер. Без Джон не бих могъл да се облека сутрин. Този мъж притежава рядката дарба да се справя с вратовръзките ми.
Джон Рейбърн имаше дълга и гъста черна коса, опасни стоманеносиви очи и големи месести устни. Камериер ли? Точно сега ризата на Рейбърн бе леко размъкната, а косите му разрошени. Той идеално подхождаше за съучастник на главореза Далтон.