— Госпожо — с лек поклон промърмори той.
— Гарик Винсън — тържествено изрече Макс, сочейки следващия мъж. — Вече си срещала Гарик, помниш ли, скъпа? Той е нашият носач, въпреки че през повечето време е момче за всичко. Ето защо можеш да го срещнеш навсякъде из къщата и по всяко време.
Тази мисъл не й подейства особено успокоително. С катраненочерната си, пригладена назад, коса, тънки мустаци, брада и черен костюм той приличаше на английски лорд поне толкова, колкото и господарят му. Имаше нещо обаче, което го правеше да изглежда доста по-различен от Максимилиан — черните диви очи изпод гъстите вежди, придаващи му доста нецивилизован вид. „Самият сатана! — помисли си Пенелопа, извръщайки поглед. От изкуствената му усмивка я бяха побили тръпки. — Навярно точно така е изглеждал дяволът.“
— Флетчър Хъксли — приключи Максимилиан, пристъпвайки към последния мъж в редицата. — Моят коняр. Ах, толкова много обичам конете. Казвал ли съм ти колко обичам да яздя?
— Не, не си — отвърна Пенелопа. Мъжът пред нея единствен от шестимата видимо бе прехвърлил трийсетте, а и единствен не бе благоволил да се преоблече в черна ливрея за случая. С грубите си обувки и рошава черна коса той изглеждаше така, сякаш идваше направо от конюшнята. Целият му вид демонстрираше, че би предпочел да е с конете си, отколкото в нейната компания.
— И Хелън, най-новото попълнение в домакинството ни — оживено рече Максимилиан. — Тя ще бъде твоя камериерка и постоянна спътница, твоя прислужница и приятелка.
Хелън бе жена в зряла възраст с широк ханш, руса коса и приятно лице. Направи реверанс пред Пенелопа и тихо промълви някакъв поздрав, но най-вероятно и тя не се различаваше особено от останалите.
— Чичо ти ни предложи сватбен подарък от трима роби — резервирано обясни Максимилиан. — Изключително неподходящо предложение, ако ми позволиш. Първата ми реакция бе да откажа подаръка му.
— Сигурна съм, че го е направил с добри чувства — внимателно се опита да защити чичо си Пенелопа. Слугите следяха разговора им, без да помръдват.
Максимилиан я дари с отегчена усмивка:
— Аз също, скъпа. Но през годините, прекарани в чужбина, се отвратих от тази практика, затова отначало реших да откажа. Когато обаче ми хрумна, че този отказ би изпратил нещастниците право в плантацията, промених решението си.
— Ако те притеснява тяхното…
Той продължи, без да я изслуша:
— Просто ги освободих. Единият от тях желаеше да прави бъчви и го наредих на работа тук, в Чарлстаун. Останалите двама изразиха желание да напуснат колониите и точно сега, докато си говорим с теб, те са на път към източните ширини.
— Нима си успял да сториш всичко това днес?
Той я погледна с досада.
— Можеш да протестираш, колкото си искаш, скъпа. Сега ти не притежаваш нищо. Всичко, което имаш, е мое.
На Пенелопа и през ум не й бе минало да се оплаква. Тя се възхищаваше от убежденията на Максимилиан. Постъпката му й се струваше много благородна.
— Нямам никакви възражения — меко рече тя.
Пенелопа изгаряше от нетърпение поне за малко да остане насаме със съпруга си. Искаше й се да го попита на какво се дължи странното му държание и защо се чувстваше задължен да й напомня, че този брак я прави напълно зависима от него. Освен това бе любопитна да узнае откъде бе намерил тези толкова странни прислужници.
— А сега всички се махайте оттук — отпрати слугите Максимилиан. — Умирам от глад.
Малката групичка се разпръсна и при тях останаха Бек, зает с приготвянето на масата за вечеря, и Далтон, който се приближи към масата с лист хартия в ръка.
— Госпожо, това бе оставено за вас днес следобед.
Тя пое листа, разгъна го и веднага разпозна старателния почерк на Тайлър. Още преди да прочете написаното, Пенелопа се обърна към Далтон:
— Брат ми ли е идвал? Защо не е влязъл?
— Вие си почивахте, госпожо — троснато й отвърна Далтон. — Казах му, че не мога да ви безпокоя.
— За брат си — рече Пенелопа, правейки опит да се овладее — съм на разположение навсякъде и по всяко време.
— Ще запомня това, госпожо — кратко отвърна Далтон, след което се обърна и бързо напусна стаята.
Пенелопа започна да чете, при което лицето й видимо помръкна. Писмото бе кратко и официално и завършваше доста обезпокояващо.
— Не разбирам — каза тя, обръщайки се към Максимилиан. Съпругът й изглеждаше обсебен от кройката на кадифения си светлосин жакет. — Моля те, прочети това и ми кажи какво мислиш.
Максимилиан пое писмото, а аристократичното му лице придоби видимо разтревожен вид.
— Пенелопа — бавно каза той, поглеждайки към нея, — тонът му е доста рязък, не мислиш ли? Няма „Скъпа сестро“, „Любима моя сестричке“ или дори „Скъпа Пенелопа“.