— Моля те, чети нататък — припряно го подкани тя.
— „Пенелопа, как можа… — прочете началото той. — Тъй като отказа да ме приемеш в дома си, ще трябва да се задоволя само с това писмо. Не мога да си тръгна, без да ти кажа какво мисля за непростимите ти действия.“
Максимилиан най-сетне вдигна намръщения си поглед от листа. Очите му бяха така избледнели, че изглеждаха почти сиви.
— Ах, да. Непростими действия.
Той не даде на Пенелопа възможност да отговори, а продължи да чете по-нататък:
Зная симпатиите ти към чичо Уилям и лоялистите, но не вярвах, че си способна да паднеш толкова ниско и да предадеш един от приятелите си. Няма да стоя повече в този град. Когато четеш тези редове, ще съм далеч оттук. Никога няма да мога да поправя стореното от теб, нито да ти простя. Затова пък мога да напусна семейството, което чувствам съвсем чуждо. Това и възнамерявам да сторя. Няма повече да живея така и ще се боря за онова, в което вярвам.
Докато й връщаше писмото, Максимилиан се прозина.
— Изглежда момчето е избягало от къщи.
— Максимилиан, как може да си толкова спокоен? Тайлър не е достатъчно голям, за да се грижи сам за себе си. Той е… той е само на петнайсет.
— На петнайсет някои хора вече са мъже — безгрижно отвърна Максимилиан, — а други са още сополанковци. Брат ти ми изглежда напълно способен да се грижи за себе си.
Това бе най-мъчителният разговор, който някога бе водила.
— А какво означава това, че съм предала свой приятел. Какво е искал да каже?
Максимилиан откри някакво невидимо петънце на дантеления си ръкав и съсредоточено започна да го разглежда.
— О, това ли — измърмори той. — Предполагам, че е имал предвид Лаури. Днес всички говорят само за него. Жена ми се оказа истинска героиня. — Той я погледна с присвити очи. — Никога не бих предположил.
— Хет Лаури — тихо промълви Пенелопа. Усети да я полазват тръпки, а кръвта се отдръпна от лицето й. — Не очаквах, че ще се разчуе.
— Така ли? — Максимилиан й обърна гръб и бавно се насочи към вратата, все още обсебен от проклетия маншет. — Не се случва всяка вечер да изпращаш някого на смърт. Доста съм изненадан, че вчера не ми спомена за това.
Беше изрекъл тези думи, без да спре и да се обърне към нея, и сега Пенелопа трябваше да се затича, за да го настигне.
— Какво искаш да кажеш с това „на смърт“? Какво се е случило? — Бе останала почти без дъх. — Максимилиан, ще спреш ли поне за миг? Моля те. — Той сякаш не я чуваше. — Направих каквото сметнах за правилно — задъхано каза тя, давайки си сметка, че е трябвало да повика доктор, без да се вслушва в протестите на Хет. — Не мога да повярвам, че Хет е мъртъв. Сигурен ли си?
Във фоайето Максимилиан рязко спря и тя успя да го настигне. Гърбът му бе скован, а тялото му изглеждаше необичайно напрегнато. Той се обърна към нея с безизразно лице.
— Разбрахме се да не говорим за политика, помниш ли? Тази тема не представлява интерес за мен.
В очите му нямаше и следа от нежност или любов.
— Но…
— Достатъчно — рязко каза той. — Мили Боже — той я изгледа с едва прикрито отвращение, — вече ме отегчаваш.
Отново й обърна гръб и се отдалечи. Този път Пенелопа не го последва.
Подкреплението за гарнизона в Чарлстаун плаваше обратно към Англия, охранявано от въоръжен ескорт. Четирима доброволци бяха пресрещнали кораба, прекарващ войниците, бяха се качили на борда му и без да срещнат особена съпротива, бяха поели командването. Чадуик щеше да се чуди какво става с обещаното подкрепление, но нямаше да получи вест седмици, а може би дори и месеци наред.
Това бе малка утеха за Макс.
Сега той седеше в кабинета си, а горящата върху писалището свещ осветяваше разтворената пред него карта. Из цялата страна бяха възникнали огнища на съпротива и Южна Каролина не бе изключение. Бунтовниците се нуждаеха от оръжия, амуниции, парична помощ и обучение. Лигата на Синьото острие им осигуряваше всичко това.
— Максимилиан.
Настойчивият глас на Пенелопа накара Макс да затвори очи. Боже, тази жена бе истинска напаст. Беше я избягвал през целия ден, бе я наскърбил на вечеря, а тя продължаваше да го следва по петите.
— Какво? — рязко отвърна Макс, без да вдигне поглед. Дочул тихите й стъпки, той сгъна картата.
— Просто исках да ти кажа лека нощ.
Сладкият й като мед глас му напомни за измамното съкровище, което бе открил. Спотаеният му гняв заплашваше да експлодира.
— Ами лека нощ тогава — рязко каза Максимилиан. Той отвори едно шкафче и захвърли картата вътре. След това силно затръшна вратичката му, без да поглежда Пенелопа. Вече не бе в състояние да се сдържа.