— Много се тревожа за Тайлър — призна тя.
— О — махна с ръка Мери, — Тайлър ще се оправи. Ще видиш, че ще се върне съвсем скоро, гладен и уморен, разочарован от илюзиите, с които е пълна главата му. След някой и друг ден несгоди пълният стомах и топлото меко легло ще му се сторят същински рай.
— Надявам се да се окажеш права.
— Ще се окажа, ще видиш — Мери понякога дразнеше със самонадеяността и липсата на каквото и да било съмнение в собствените си преценки.
— А и тази нелепа история, която се носи из града — каза Пенелопа, отвеждайки Мери към канапето.
— Хет Лаури? — попита Мери, докато сядаше. — Клюки, нищо повече — пренебрежително отмина темата братовчедка й, махвайки отново с ръка. — Освен това мнението на неколцина размирници не бива да те засяга. Ти си истинската героиня на лоялистите.
— Но аз не съм сторила онова, в което ме обвиняват.
— Е, дори и да е така, изглежда, вече си спечелила доверието им — весело каза Мери.
Ситуацията бе започнала да става непоносима. Никой не възприемаше сериозно опитите й да се защити, дори братовчедка й не вярваше. Мери стана и започна да изследва стаята. Всяка вещ бе внимателно разгледана и върната на мястото й. Тя сподели с братовчедка си няколко клюки, описа роклята, която възнамерявала да си ушие, и разказа за последното скарване с баща си. Пенелопа се потопи в пороя от думи, който извираше от прекрасните уста на братовчедка й. Досега не си бе дала сметка каква нужда имаше от нечий приятелски глас. Една усмивка, смях — това болезнено й липсваше в ежедневието.
След като бе обходила цялата стая, Мери най-сетне спря пред Пенелопа.
— Наистина ми изглеждаш угрижена. Сигурна ли си, че причината е изчезването на Тайлър?
— Отчасти.
— И това с Хет…
— Докато Виктор не се върне в Чарлстаун, не мога да докажа, че нямам вина за смъртта на Хет.
— Виктор пристигна вчера — каза Мери с потайна усмивка. — Отби се у нас и остана да ме навести за кратко. Говорихме си доста до късно — каза тя, щастливо усмихната. — Последният път, когато стана дума за Виктор, ти наговорих куп глупости, но ти най-добре от всички знаеш за чувствата ми към него. А сега… О, Пенелопа, може би той най-после започва да се влюбва в мен.
Пенелопа се радваше за Мери и искрено се надяваше това да е истина.
— Това е чудесно.
— Надявам се, че не ревнуваш — попита Мери, а усмивката изчезна от лицето й. — Искам само да кажа, че ако бе пожелала Виктор, можеше да го имаш.
— Наистина мисля, че двамата с него не си подхождахме особено и той със сигурност е започнал да осъзнава това. От друга страна, мисля, че ти си точно жената, от която се нуждае. Слънчева и вечно усмихната, ти можеш да го направиш малко по-ведър.
— Е, мисля, че засега успявам — каза Мери, срамежливо усмихната.
— Мери — напрегнато каза Пенелопа, взимайки ръката на братовчедка си. — Трябва да се видя с него час по-скоро. Нуждая се от неговата помощ.
Мери стисна ръцете на Пенелопа.
— Ще му предам довечера.
— Трябваше да я видиш — каза весело Мери. — Изглеждаше истински нещастна.
Вече познаваше постройката за карети по-добре от собствената си спалня. Дори и със завързани очи можеше с лекота да открие малката постройка. Там, върху постланите на пода кашони, я любеше Виктор. Бе я обладавал в каретата, на земята или права. Мери вече не чувстваше болка, а отскоро ласките на Виктор бяха започнали да й доставят удоволствие, но дори това не бе важно за нея. Единственото, което имаше значение, бе, че сега той се нуждаеше от нея, шепнеше й, че е красива, а в обятията й губеше контрол над себе си.
Виктор бе отсъствал от Чарлстаун за няколко дена, които й се сториха цяла вечност. След завръщането си, той й призна, че ужасно му е липсвала и я люби пламенно. После, докато седяха в тъмното, я попита за Пенелопа:
— Може би трябва да направя онова, за което ме моли.
— Да не си посмял! — Мери сграбчи ръката му и сплете пръсти с неговите.
След като се любиха, те бързешком облякоха разхвърляните си по пода дрехи. Виктор все още бе разгорещен и потен. Мери се чувстваше изчерпана, раздразнена и неспокойна.
— Нещата се нареждат чудесно и няма да ти позволя да развалиш всичко заради някакъв глупав изблик на почтеност.
— Ако беше някой друг, чужденец или пък слуга, всичко отдавна щеше да е забравено — прошепна той, все още задъхан. — Хет Лаури обаче бе син на богаташ, момче, което всички познаваха от малък, и затова те никога няма да простят на Пенелопа. Никога.