— Моля те, напомни ми, ако можеш, защо се омъжих за теб — прошепна тя с леден глас. — В момента ми е трудно да си спомня.
— Скъпа — каза Макс, запазил самообладание, — аз съм богат, не съм ужасно грозен, а освен това умея да бъда духовит и забавен. Коя жена би ми устояла?
Тя сведе поглед и до края на танца не го погледна. „Значи — мислеше си той, без да откъсва очи от нея, — Чадуик я придумва да му предаде Синьото острие.“ Ако се бе приближил още малко, може би щеше да чуе нещо повече за плана му. Трябваше да бъде по-силен и да изчака по-подходящ момент, за да научи за това от Пенелопа.
Щеше ли прекрасната му съпруга да го изпрати на бесилото? Не му бе трудно да си отговори, съдейки по досегашните й действия и яростните искри в очите й.
Менуетът сякаш нямаше да има край.
Пенелопа затвори очи, опитвайки се да игнорира безсмисленото дърдорене на съпруга си, докато каретата бавно ги откарваше у дома. Максимилиан не преставаше да говори за шивача си, за обущаря, който правел божествени обувки, и за последните клюки.
Тя стоически изтърпя бръщолевенето му, едва сдържайки се да не му изкрещи да замълчи поне за миг.
Прекрасното бъдеще, което бе виждала в мечтите си, й се бе изплъзнало и сега тя нямаше нищо — нито любов, нито дори малко радост. Изглежда, и нищо добро не я очакваше, защото Максимилиан нямаше намерение да се променя. Сега можеше да се надява само на едно — деца.
Как само й се искаше първата брачна нощ да й бе донесла така очакваната бременност. Сърцето й подсказваше, че можеше да открие щастие и смисъл в това, да роди и отгледа децата си. Едно бебе щеше да осмисли ежедневието й, да й даде цел в живота. Знаеше, че ще бъде добра майка — предана и любяща. А Максимилиан? Пенелопа започна да изучава изискания профил на съпруга си, които не преставаше да разказва за най-новия жребец на господин Хънтланд.
Максимилиан бе прекалено егоистичен, за да бъде добър съпруг, а тъй като не бе способен да обича, вероятно нямаше да бъде и добър баща. Някога бе видяла в негово лице съвсем друг човек. Как се бе оставила да бъде заблудена? Да открива любов в милувките му? Каква глупачка се бе оказала.
Максимилиан все пак бе неин съпруг и именно той щеше да бъде бащата на децата, за които Пенелопа копнееше. Това значеше, че в най-скоро време трябваше отново да посети леглото й.
След чудесната брачна нощ Пенелопа бе решила, че това е само началото на нещо прекрасно. Никога не бе подозирала, че е способна да изпита такава страст и удоволствие, не си бе представяла, че двама души могат да слеят в едно не само телата, но и душите си. Мислеше, че ще съумеят да съхранят тези чувства и дори, че любовта им би могла да разцъфти в още по-буйна страст. Сега бе започнала да се съмнява дали случилото се през онази нощ не е било плод на въображението й. Максимилиан със сигурност не бе усетил нищо от вихъра, разтърсил цялото й същество.
Навярно бе съгрешила с нещо или не е била достатъчно добра и сега трябваше да плати за това.
Ако искаше деца, трябваше отново да легне с него, но предчувстваше, че Максимилиан никога нямаше да поеме инициативата в свои ръце. Ужаси се, че може да умре самотна и бездетна.
Събирайки кураж, тя се премести по-близо до съпруга си. Очевидно изненадан от ненадейното й движение, той учудено повдигна вежди и с подозрение я погледна със сивозелените си очи.
— Студено ли ти е, скъпа? — попита я той, отдръпвайки се леко.
— Малко.
— О! — вяло отвърна той, извръщайки се към прозореца.
От държанието му лъхаше хлад и безразличие.
— Ще ме прегърнеш ли? — прошепна тя. — Все още ми е студено.
Максимилиан стори това с очевидна неохота.
— Скъпа, така може да измачкам жакета си.
С извърнатата си към прозореца глава и неподвижната ръка на раменете й, той никак не улесняваше задачата й. Преди време я бе докосвал с истинско благоговение. Споменът за нежните му милувки все още я изгаряше. Сега се държеше така, сякаш предпочиташе изобщо да не я докосва.
Пенелопа сложи ръката си на бедрото му, при което той едва не подскочи. Младата жена започна бавно да гали крака му през копринения панталон. Питаше се, дали е усетил едва доловимото треперене на ръката й, ако изобщо вълнението й можеше да го впечатли. Максимилиан едва ли би разбрал колко усилия й костваше всичко това.
Когато погледите им се срещнаха, тя внезапно вдигна глава и целуна устните му.
Той бе скован и студен и Пенелопа се отдръпна като ужилена.