— Е, лека нощ тогава, скъпа. Може да се каже, че изпълних съпружеските си задължения. — Той взе бутилката и се запъти към вратата, без дори да се обърне, за да погледне Пенелопа.
— Няма ли да останеш? — Гола и все още тръпнеща от невероятното преживяване, Пенелопа внезапно се почувства безкрайно ранима.
— И защо да оставам?
Тя проследи с поглед съпруга си, който излезе и внезапно осъзна, че през цялото време, докато я любеше, той нито веднъж не я бе целунал по устните или показал, че истински я желае. Заслушана в заглъхващите му по коридора стъпки, Пенелопа заплака с горещи, безутешни сълзи.
Макс с мъка се добра до стаята си — никога преди разстоянието между спалнята му и тази на Пенелопа не му се бе струвало толкова голямо. Търсейки покой в мрака, той не запали свещ, нито дори лампата или камината. Знаеше, че е безсмислено да си ляга, но вместо да седне в креслото до прозореца, продължи бавно да крачи из стаята.
Той бягаше от Пенелопа, криеше се в тъмнината на стаята си или зад маската на целомъдрието и търсеше утеха в бутилката. Сърцето му се бе свило болезнено, сякаш пронизвано от хиляди остриета. Досега бе живял с мисълта, че нищо и никой на този свят не е в състояние да го нарани — нито баща му, нито дори братята му, които го презираха и едва понасяха присъствието му. Нито пък жените, които изгаряха от щастие по време на тайните им срещи, а сред обществото се държаха така, сякаш не го познаваха. Смъртта бе игра. Любовта — измама. Лъжа. Не можеше да избяга от тази истина, дори в най-тъмната стая.
Пенелопа бе негова съпруга, но той не можеше да легне с нея, независимо от това, колко силно я желаеше тялото му. Беше дал клетва да не го прави. Да свали маската си, да й покаже, че я желае? Тогава или щеше да я убие с голи ръце или трябваше да признае пред себе си и пред нея, че все още я обича.
Той изпи последната глътка бренди и свали вратовръзката и копринения си жакет. Да я обича? Не, невъзможно. Как можеше да обича жена, способна на подобно коварство? Жена, която се преструваше на невинна, криейки от всички истинската си тъмна природа.
Господ да му е на помощ! Можеше да отрича това, колкото си искаше — в тъмнината на нощта и посред бял ден, пред нея или пред самия себе си, — но той наистина я обичаше. Ако не бе така, предателството й нямаше да го нарани толкова силно. Ако не я обичаше, веднъж завинаги щеше да приеме факта, че бе изпратила момчето на смърт и се бе свързала с убиец като Виктор Чадуик.
Ако не я обичаше.
Бе си въобразявал, че любовта му е благословена, но сега знаеше, че за него тя е същинско проклятие и най-жестоко наказание. Тя замъгляваше съзнанието му, властваше над тялото и сърцето му, обсебваше всеки миг от живота му.
Преди още да е решил как да постъпи, Максимилиан вече бе в коридора. Този път разстоянието между двете стаи не му се стори толкова голямо — той сякаш бе долетял до вратата на Пенелопа.
Завари я да лежи в леглото, обърната на една страна — точно така, както я бе оставил, но сега, загърната с юргана от златист сатен, отчаяно вкопчена в завивката. Свещта на масичката до леглото й догаряше, хвърляйки меки отблясъци върху измъченото й лице. Когато се извърна, очите й заблестяха и Максимилиан за момент бе склонен да си помисли, че е видял в тях сълзи, но на жена като Пенелопа бяха чужди всякакви емоции.
— Забравил ли си нещо? — Лекото потреперване на гласа й издаде вълнението й.
— Да.
Той затвори вратата и се приближи към леглото, като хвърли ризата си на пода. След това взе свещта от масичката и я загаси.
Въпреки изпитото бренди не беше толкова пиян, че да позволи на Пенелопа да види мастиленосинята татуировка на бедрото му, изобразяваща смъртоносен кинжал.
— Максимилиан — прошепна Пенелопа, когато съпругът й отметна завивката от голото й тяло.
Той усети объркването й и сподавените въпроси, които не биваше да допуска да бъдат изречени на глас.
Навеждайки се над нея, Макс задуши въпроса й с целувка — целувката, за която бе копнял седмици наред. Той притисна тяло към нейното, а в милувката му имаше гняв, страст и дори нещо повече — любов. Въпреки опитите си да избяга от нея и маската на безразличие, зад която се криеше, той се нуждаеше от съпругата си. Пенелопа отгатна това по тръпките, които разтърсваха тялото му.
Ах, тя ухаеше така прекрасно, така сладко и прелъстително.
Макс се питаше дали съпругата му ще го отблъсне и как би реагирал, ако това се случеше. Тя дори и не подозираше какво му костваше този миг покой с нея. Какво бе един миг в сравнение с непрестанните мъки, на които бяха подложени тялото и душата му. Щеше ли да го отпрати? Пенелопа скоро сложи точка на съмненията му, обвивайки ръце около шията му. Тя го целуна с изкусителните си устни, а езикът й се заигра с неговия.