В обятията на Пенелопа насред мрака на стаята Макс намери забрава в насладата от допира на голите им тела. Тук той можеше да се скрие от истината, да притъпи болките си. Отдаден единствено на приказното чувство от сливането на полуделите им тела, можеше да избяга от всички и всичко на този свят освен от любовта си към тази жена.
Душата и тялото му, неговото настояще и бъдеще, всичко сега бе в ръцете й.
В този миг никой от тях не мислеше за това, че нощта няма да трае вечно.
13
Бе истинска глупачка да се надява, че Максимилиан се е променил.
През нощта след бала на семейство Хънтланд, когато я люби до зори, тя бе решила, че по някакъв непонятен за нея начин мъжът, в когото се бе влюбила, се бе завърнал. Беше се появил в стаята й, без да промълви нито дума, задушавайки с целувки всеки неин опит да проговори. Въпреки това Пенелопа чувстваше с цялата си душа, че всичко отново бе както преди, в първите дни на тяхното познанство.
През следващите няколко дена обаче тя почти не видя съпруга си, а когато бяха заедно, и двамата се държаха хладно и сдържано. В Чарлстаун вече бе настъпила пролетта, но този път Пенелопа не успя да се зарадва на любимия си сезон.
Единствената надежда, която я крепеше, бе, че в себе си носи дете и може да посвети живота си на него. Живота, който бе обрекла на Максимилиан, но той бе отхвърлил.
От скицата, която сега лежеше в скута й, не бе излязло нищо. Тази сутрин пръстите й изневеряваха. Двойните врати на малкия салон бяха отворени и в салона проникваше свежият пролетен въздух. Зад тях се разкриваше неповторимата гледка на пробуждащата се градина, която бе вдъхновила Пенелопа. Младата жена се бе опитала да изобрази възкръсващата за нов живот природа, но не бе удовлетворена от резултата. Навярно причината бе в неспособността й да се съсредоточи. Пенелопа смачка листа и започна нова скица, нахвърляйки образите, които изникваха в съзнанието й. Портретите винаги я бяха затруднявали, макар стотици пъти да бе рисувала Тайлър и Мери.
Само с няколко щриха на молива на листа изникна лицето на Максимилиан. Тя съвършено точно изобрази скулите, линията на носа и формата на устните му. Когато стигна до очите, безпомощно отпусна ръка.
Тази част от лицето винаги й бе коствала най-големи усилия, но сега това бе само част от проблема. Причината бе другаде. Очите на Максимилиан никога не бяха едни и същи — уморени в един момент, проницателни — в друг, премрежени и сънени или всевиждащи — в следващия. Един ден сивосини, зеленикави на следващия. Той имаше очите на хамелеон. Как би могла да улови неизменното в тях?
— Не можете да ме накарате да седя на стълбите.
Пенелопа чу добре познатия глас на Мери, която спореше с някой от слугите. Тя скри портрета на съпруга си и вдигна поглед към Мери и Далтон, които точно в този момент влизаха в салона. На лицето на иконома бе изписано раздразнение. Пенелопа наистина трябваше да помоли Максимилиан да намери за Далтон някоя друга работа из имението. Той определено не бе подходящ за тази служба.
— Боже опази! — драматично възкликна Мери. На главата си носеше семпла дантелена шапка, изпод която се подаваха съвършено подредените й къдрици. Бе облякла една от любимите си дневни рокли в синьо и зелено. — Доколкото разбрах, този тук се канеше да ме остави да чакам на стълбите, докато обявял за пристигането ми, или нещо подобно. Но онова, което ме води тук, не може да чака. — Мери хвърли гневен поглед през рамо към Далтон. — Свободен си — високомерно рече тя.
Мъжът си пое дълбоко въздух, обръщайки се рязко, за да излезе от салона.
— Кое не може да чака? — Пенелопа се изправи и целуна за поздрав братовчедка си по едната буза. През отворените врати внезапно повя лек ветрец, носещ благоуханието и свежестта на пролетта.
Мери се отскубна от прегръдката на Пенелопа и се насочи към застланата с чакъл алея.
— Татко настоява следващата седмица да се върнем в плантацията.
Пенелопа последва братовчедка си в окъпаната от слънчева светлина градина.
— Ще ми липсваш — чистосърдечно каза тя. Мери бе единственият човек, с когото можеше да разговаря. Веднъж загубила и нея, Пенелопа щеше да остане съвсем сама. — Много.
Мери внезапно се обърна към братовчедка си. На красивото й лице бе изписано отчаяние.
— Мога ли да остана тук? — задъхано попита тя. — Татко заключва цялата къща и взима със себе си всичките слуги. Няма да се върне в Чарлстаун поне няколко месеца. Къщата ви е достатъчно голяма, освен това…