Максимилиан изглеждаше необичайно. Беше облечен изцяло в черно, а по дрехите му нямаше и следа от дантела. Обикновено грижливо пригладената назад коса падаше свободно върху раменете му.
— Къде беше? — тихо попита Пенелопа, доволна от видимото смущение на съпруга си.
Максимилиан я погледна удивено.
— Мили Боже, откъде изникна? — рече той, плахо пристъпвайки към нея.
— Чух някакви коне да спират пред къщата… — Той мълчаливо я чакаше да продължи. — Не отговори на въпроса ми. Къде беше?
От долния етаж долетя шум от стъпки. Максимилиан я улови над лакътя, дръпна я в спалнята и затвори вратата след себе си.
— Не си пъхай носа в неща, които не те засягат — тросна й се той. — Може да се окаже опасно за теб, скъпа. — Последните думи бяха толкова тихи, че Пенелопа не бе сигурна дали наистина са били изречени.
— Не мислиш ли, че имам право да зная как прекарва нощите си съпругът ми — също толкова тихо каза Пенелопа. — Права ли съм?
Максимилиан помълча известно време, преди да й отговори.
— Да. — Той не излезе от стаята, както очакваше Пенелопа, а остана, безмълвно опрял гръб на вратата.
Пенелопа цял живот бе избягвала да противоречи на близките си — на чичо си Уилям, на Мери и Виктор, — но сега на всяка цена искаше да получи отговор на въпросите си.
— Мисля, че ми дължиш обяснение за среднощните си занимания. — В очите й напираха сълзи, но тя за нищо на света не би се разплакала пред него.
Максимилиан продължаваше да мълчи, застанал пред нея с невъзмутимо и безизразно лице. Изминаха още няколко мига, преди той да проговори. На Пенелопа й се прииска да не го бе правил.
— Мисля, че би предпочела да не знаеш, скъпа — каза той с равен глас. — Смятах, че си от жените, които не държат да знаят за нощните похождения на съпрузите си.
Сърцето на Пенелопа се сви, но тя и не беше очаквала друго. Максимилиан, разбира се, имаше любовница. Затова не идваше в леглото й. Пенелопа си представи как се нахвърля върху му с ругатни и плач, с обвинения, че е разбил сърцето и опропастил целия й живот. Всичко това бе самата истина и тя имаше право да го изкрещи в лицето му, но не го стори.
— Мислех, че ме обичаш — примирено промълви тя.
Максимилиан не помръдваше. Пенелопа очакваше на лицето му да се появи подигравателна усмивка или престорено съжаление. Нищо подобно не се случи. Отговорът му я изненада.
— И аз мислех така — прошепна той най-сетне.
14
Уморена и ядосана, Пенелопа захвърли акварела, върху който работеше, и нервно закрачи из малкия салон. Това бе единственото помещение в цялата къща, където чувстваше поне известна сигурност. Трапезарията и кухнята бяха нещо като владения на Бек, а Далтон навярно щеше да я спре, ако понечеше да влезе в библиотеката или кабинета на Максимилиан.
Единственото място, което непреодолимо я привличаше, бе третият етаж. Когато обаче преди време се бе опитала да разгледа една от стаите там, отнякъде ненадейно бе изникнал Гарик и я бе предупредил да ограничи интереса си до първите два етажа на новия й дом. Тя бе предпочела да не спори с него и повече не повтори опита си да разгледа третия етаж.
В малкия салон обаче Пенелопа бе оставена на спокойствие. Тук тя можеше да рисува или бродира, а тъй като почти целият град я винеше за смъртта на Хет Лаури, единствената й компания бе Мери. Макар и да живееше при тях вече повече от седмица, Пенелопа не я виждаше по-често, отколко, когато братовчедка й живееше в дома на баща си. Тя спеше тук и се хранеше с Пенелопа, но през останалото време бе на разходки, балове или на пазар с приятелките си.
Пенелопа спря в средата на празната стая и се втренчи в една от стените, чиято белота бе нарушена от едно-единствено цветно петно — пейзаж с маслени бои в позлатена рамка. Картината показваше несъмнени технически умения, но оставяше сърцето безразлично. Пенелопа я намираше дори дразнеща. Сега младата жена решително я свали от стената. След това се отпусна в едно кресло, доволна от постъпката си. На този свят нямаше нищо по-ужасно от посредствеността. Пенелопа впери поглед в празната стена. Животът й бе също толкова празен и пуст и тя почувства, че не може да продължи да живее по този начин. Съпругът й бе охладнял към нея и дори не смяташе за необходимо да й даде някакво обяснение за промяната в чувствата си. Беше заобиколена от хора, които едва търпяха присъствието й, а бившите й приятели я обвиняваха за нещо, което не бе сторила. Всичко това бе непоносимо, но Пенелопа не знаеше какво би могла да стори, за да го промени.