— Какво искаш?
Той се приближи до нея и сниши глас:
— Напипах гореща следа и вече съм по петите на Синьото острие…
— О, не започвай отново! — Пенелопа отстъпи назад и едва не събори статива си. — Вече ти казах, че нямам намерение да шпионирам за теб. Не бих могла да го направя, дори и да исках. Благодарение на теб и на новата си репутация ми се наложи да отклоня повечето покани за балове, които получих. От сватбата си с Максимилиан насам съм излизала най-много два-три пъти.
— Дори няма да ти се наложи да напускаш тази къща.
— Моля?
Виктор се ухили.
— Преди няколко седмици Синьото острие доставил оръжие и провизии на едни бунтовници извън града. Един от хората ми случайно се намирал наблизо и го проследил чак до тази улица, където изгубил дирите му.
— Нали не искаш да кажеш…
— Мисля, че някой от слугите ти е Синьото острие. Това би било чудесно прикритие. Никой не обръща внимание на слугите, а господарите им не се интересуват особено кога излизат и откъде се връщат. Освен това така би имал възможност да слухти наоколо — продължаваше да шепне Виктор. — Нищо чудно да става дума за мъжа, който току-що ме посрещна на вратата.
— Далтон? Не ставай смешен!
Дали наистина предположението на Виктор бе толкова нелогично? Пенелопа сама бе забелязала, че много често някой от прислугата отсъства. Нима те се възползваха от разсеяността на съпруга й, преследвайки някакви свои тайнствени цели?
Дори и да подозираше нещо подобно, Пенелопа никога не би споделила това с Виктор. Тя тайно се възхищаваше на легендарния мъж, известен като Синьото острие, който се бореше за убежденията си, тормозеше британските войници и спасяваше бунтовници. Пенелопа често бе слушала за дръзките му действия от Мери, която пък знаеше за тях от клюките по приемите и баловете.
— Бих могъл да тикна в ареста всички ви, докато някой от вас не проговори — намръщено рече Виктор, — но засега няма да прибягвам до толкова крайни мерки. — Той впи изпитателния си поглед в нея. — Някои висши държавни служители все още не са забравили случая с Лаури, а глуповатият ти съпруг изглежда е успял да влезе под кожата на самия губернатор. Затова засега ще се въздържа от подобни мерки, в случай че има някаква друга възможност.
Пенелопа хиляди пъти си бе задавала въпроса, дали е можела да стори нещо, за да спести на Хет Лаури горчивата участ, която го бе постигнала. Въпреки че не желаеше да съдейства на Виктор, тя не можеше да позволи отново по нейна вина да загине човек.
Преди още да бе решила какво да отговори, Далтон се върна със сребърен поднос и две изящни чаши от китайски порцелан, пълни догоре с кафе.
— Свободен си — каза Виктор, стрелвайки иконома с поглед. Далтон се поколеба за миг, преди да се отправи към вратата.
— Далтон — извика го в този момент Пенелопа, — ела, моля те.
Икономът присви недоволно очи. Той не понасяше да получава заповеди от нея, а още по-малко от Виктор. Липсваше му почтителност и смиреност, а освен това не се справяше добре със задълженията си. Дали Далтон не бе Синьото острие?
— Смятам да прибавя хора към пейзажа си. Как ти се струва идеята ми?
Далтон вдигна огромната си длан и я постави на гърдите си.
— Питате ме за мнението ми ли, госпожо?
— Да — усмихнато отвърна Пенелопа. След това се обърна към госта. — Пий кафето си, преди да е изстинало, Виктор. Ще ни извиниш ли? Няма да се бавим много.
— Но аз бързам — намръщено каза Виктор — и дори вече закъснявам за една среща. — Пенелопа разбра, че той се опитваше да отпрати Далтон.
— Тогава ще трябва да побързаш с кафето. — Тя му обърна гръб и се зае да разглежда пейзажа, който вече придобиваше почти завършен вид. — Е, Далтон, какво мислиш?
Двамата чуха припрените стъпки на Виктор, който напусна салона, сипейки ругатни. Пенелопа многозначително погледна Далтон.
— Не мисля, че кафето ти му хареса.
В този момент тя стана свидетел на нещо, за което бе сигурна, че малцина са виждали. Далтон се усмихна.
— Какво желаеш? — надменно попита Мери. За нищо на света не искаше Виктор да забележи огромното й вълнение. Изпитваше желание едновременно да се смее, да плаче и да го удари.
— Липсваше ми.
Разбира се, беше му липсвала. Нали тъкмо това се опитваше да постигне от толкова време? Скоро той щеше да осъзнае, че не може да живее без нея. Тогава любовта щеше да дойде като най-естественото нещо на света.
— Доколкото чух, след няколко месеца ще се жениш. Сигурна съм, че Сюзън не би одобрила това ти посещение.
Беседката в най-отдалечения край на градината на имението Бродерик ги скриваше от любопитни погледи, а тъмнината на нощта им предоставяше прекрасна възможност дълго да останат насаме, необезпокоявани от никого. Пенелопа и Максимилиан се бяха оттеглили в спалните си още преди няколко часа.