Пенелопа отвърна на целувката му, леко разтваряйки устни. Може би съпругата му бе по-умна, отколкото Макс предполагаше. Тя игнорираше опитите му да я отблъсне и изглежда отказваше да повярва, че не е обичана.
Но как бе възможно да живее под един покрив с нея, без да я обича?
Сега Пенелопа бе притворила очи, а той искаше да надникне в бездната им, когато й зададеше въпроса, който досега не бе дръзнал да изрече.
— Пенелопа — прошепна той толкова близо до устните й, че тя усети дъха му и бавно отвори очи.
— Да?
Предателството й тегнеше помежду им като прокоба, превръщайки брака им в бледа сянка на страстната любов, за която копнееха и двамата.
— Трябва да зная…
— Госпожо, имате посетител. — Резкият глас на Далтон прозвуча обезпокоително близо и Максимилиан прокле съдбата си, внимателно поставяйки Пенелопа да стъпи на пода.
Магията бе развалена. Макс успя да се овладее и възвръщайки си безгрижния вид, с престорена любезност поздрави госта на съпругата си.
Виктор Чадуик.
По думите на Далтон той бе посетил Пенелопа и преди около седмица. Самият Далтон изглеждаше доста по-благосклонен към жената, която само преди месец възнамеряваше да убие. Той дори я бе защитил пред Макс, когото новината за срещата на съпругата му с Чадуик бе извадила от равновесие.
Далтон се променяше.
— Какво удоволствие — весело каза Макс, протягайки ръка към мрачния Чадуик. За последен път двамата се бяха срещали на конните надбягвания и на игра на карти в дома на Хънтланд. Напоследък Чадуик бе необичайно мълчалив, което безпокоеше Макс.
— Далтон, чай за всички.
— Нямаме чай, господине — студено отвърна Далтон.
Макс въздъхна шумно.
— Тогава кафе.
Той се обърна, за да види реакцията на съпругата си. Пенелопа бе бледа и нервна и очевидно се чувстваше неловко.
— Аз не искам кафе — тържествено обяви Чадуик. — Максимилиан, моля да ме извините, но бих желал да поговоря с очарователната ви съпруга на четири очи.
Максимилиан с мъка се сдържа да не избухне.
— Разбира се — той хвърли бегъл поглед към Пенелопа. — Скъпа, нали нямаш нищо против да ви напусна. Налага се да се преоблека. Най-хубавият ми копринен жакет е безвъзвратно съсипан.
— Върви тогава — едва чуто отвърна тя.
— Ще ви оставя да нищите интригите си — шеговито рече Макс. На прага той се обърна и за миг зърна Пенелопа, която за броени секунди напълно се бе преобразила и вместо страстна и уязвима изглеждаше тайнствена и недостижима. Без съмнение и тя, подобно на него, имаше множество лица. — Дръж се прилично, скъпа — меко рече той, затваряйки вратата след себе си.
Пенелопа замислено впери поглед там, където само преди миг бе изчезнал съпругът й. Точно сега тя отчаяно се нуждаеше от помощта му. Защо нямаше до себе си мъж, който да се изправи пред Виктор и да му каже, че за нищо на света не би оставил жена си сама с него.
Нима Максимилиан не съзнаваше колко отчаяно се нуждаеше от помощта му? Но, изглежда, той бе прекалено загрижен за дрехата си, за да забележи това.
— Какво искаш, Виктор?
Виктор подозрително огледа стените на салона.
— Искам да ти дам последен шанс да промениш решението си.
— Нима още не си се отказал? Вече няколко пъти ти дадох да разбереш какво мисля по въпроса.
Виктор се усмихна и в душата на Пенелопа се надигна смътно предчувствие.
— Правилата на играта се промениха.
— Нямам намерение да…
— Тайлър е в ръцете ми.
— Какво?
Младата жена смръщи вежди, сигурна, че не е чула добре. Навярно все още бе замаяна от случилото се между нея и Максимилиан. Какво можеше да значи това „Тайлър е в ръцете ми“? Виктор лукаво се усмихваше насреща й, опитвайки се да я придума да стори нещо, срещу което се бунтуваше цялото й същество, и изведнъж споменаваше Тайлър. Какво общо имаше тук брат й?
— Бил е заловен заедно с банда разбойници, докато се опитвали да оберат един от арсеналите ми, а това не е никак безобидно деяние.
Пенелопа със свито сърце осъзна, че не се е излъгала.
— Какво искаш?
— Имам причини да мисля, че Синьото острие живее в тази къща, вероятно преоблечен като прислужник или коняр. Може да е съпруг на някоя от готвачките или камериерките, човек, който може да бъде видян тук по всяко време на деня.
Пенелопа събра цялата си смелост и отвърна:
— Мисля, че грешиш.
Виктор остана невъзмутим.
— Проблемът е в това, че не зная кой точно е или поне как изглежда, тъй като често се маскира по най-непредвидими начини. Не зная също колко души работят за него. — Виктор възбудено крачеше из салона. — Веднъж чувам четирима, друг път — двама. Ту се говори, че работел сам, ту, че разполагал с цяла група. Вече със сигурност зная, че е тук, в тази къща, но ако постъпя прибързано и се издам, преди да съм разбрал точно кой е, има опасност отново да изгубя следите му. — Виктор замълча и погледна ужасената Пенелопа с фанатична настойчивост. Беше убеден, че младата жена ще направи всичко, за да избави брат си. — Искам да зная кой е.