— Но как бих могла да ти помогна… Аз… не мога да го направя.
Виктор отново се усмихна.
— Не искам да пращам младия Тайлър на бесилото. Та той ми е почти като брат. — Пенелопа с облекчение затвори очи. — Законът обаче не прави разлика, Пенелопа. Тайлър ще бъде хвърлен в тъмница, бичуван на публично място за назидание на останалите размирници, а когато бъде освободен, ще изчезне и никой повече няма да го види — последните думи бяха изречени с едва доловим дрезгав шепот.
Пенелопа не можеше да позволи Тайлър да загине. Той бе млад и избухлив, но невинен — също както Хет Лаури.
— Как бих могла да разбера онова, което досега не сте успели да откриете ти и цялата ти армия?
— Вярвам, че сама ще намериш начин.
Пенелопа затвори очи, почувствала, че й прималява. Стаята сякаш се завъртя пред очите й и тя трябваше да събере всичките си сили, за да остане в съзнание. Не можеше да стори това, не искаше да има нищо общо със злокобните планове на Виктор.
— Между другото — вяло рече той, — Мери още ли живее тук или се е върнала в плантацията?
— Какво? — в очите на Пенелопа заблестяха гневни искрици. — Как смееш…
— Не разбрах, още ли е тук? — игнорира гнева й Виктор.
— Да — прошепна тя.
Той се обърна и напусна салона с леко озадачен вид.
— Ще те навестя отново след три дни — спря на прага. — Надявам се да имаш някакви новини за мен.
Затвори вратата след себе си, оставяйки Пенелопа сама с мислите й. Младата жена се строполи в най-близкото кресло. Животът й отново се бе разпаднал на хиляди парченца, но тя вече нямаше сили да събере отломките.
Нима имаше някакъв избор? Не можеше да откаже на Виктор. Тя, която винаги бе желала единствено да бъде оставена намира и бе избягвала всички конфликти. Пък и как да изпълни задачата си? Дори и да се опиташе, нямаше гаранция, че щеше да успее. Какво щеше да стане с Тайлър тогава?
Коленете й се разтрепериха, но тя бе безсилна да овладее полазилите по тялото й тръпки. Къде бе Максимилиан сега, когато отчаяно се нуждаеше от присъствието му. Тя щеше да се разплаче на рамото му, щеше да му разкаже всичко и все някак щеше да го накара да й помогне. Единственото, което имаше значение за нея сега, бе надвисналата над Тайлър опасност.
Пенелопа видя вратата леко да се открехва.
— Максимилиан — прошепна тя.
За съжаление в салона влезе Далтон.
— Наред ли е всичко, госпожо?
Пенелопа с интерес се вгледа в мъжа, за когото вече бе сигурна, че не е истински иконом. Далтон бе привлекателен, припрян и суров мъж. Лицето му бе загоряло от слънцето, а падащият върху челото му рус перчем правеше прическата му да изглежда малко старомодна. Огромните му длани пазеха следи от тежък физически труд, но това все още не бе никакво доказателство.
Навън вилнееше буря. Дъждът яростно шибаше покрива и прозорците, а небето бе раздирано от светкавици. Изглежда, тази вечер Синьото острие щеше да остане в дома си.
На вечеря Пенелопа не бе на себе си. Тя вяло слушаше веселото бъбрене на Мери, която разказваше последните светски клюки. Макс забеляза, че съпругата му бе сляпа за всичко наоколо. Той обаче я бе пренебрегвал седмици наред и сега нямаше разумна причина за раздразнението си. Може би виновна за това бе целувката от ранния следобед, накарала го да се замисли за отношенията си с Пенелопа.
Далтон внесе десерта. Видяла го да влиза, Мери замлъкна. Тя хвърли бегъл поглед към мнимия иконом, след което нервно се размърда на мястото си. Не искаше никой да забележи, че го наблюдава. Изправи гърба си и приглади един немирен кичур червена коса, паднал върху челото й. Далтон огледа всички присъстващи, с изключение на Мери. Не я погледна дори докато й поднасяше десерта.
Максимилиан с мъка скри усмивката си. Вече знаеше защо Далтон толкова ожесточено се бе противопоставил на идеята Мери да живее в къщата. Беше му трудно да си представи, че приятелят му може да хлътне по някое момиче.
Макс забеляза, че Пенелопа също проявяваше интерес към Далтон. Тя замислено следеше всяко негово движение. Дали не бе загрижена за братовчедка си? Беше ли забелязала странното държание на иконома към Мери? Макс не вярваше.