Пенелопа не можеше да не признае пред себе си, че макар Максимилиан да не я обичаше, тази вечер бе почувствала непреодолима нужда да бъде с него. Как бе могъл да допусне, че ще потърси утеха в леглото на друг мъж? Въпреки това тя копнееше да усети как топлото му тяло се притиска към нейното, как силните му ръце галят кожата й, карайки я да забрави тягостните мисли.
Беше уморена от самота.
Максимилиан изгаси свещта и в стаята настъпи мрак. Младата жена тъкмо се канеше да свали ленената си нощница, когато съпругът й стори това вместо нея. Той внимателно развърза презрамките, оставяйки нощницата да се свлече на пода в краката й. Сетне дългите му пръсти леко докоснаха голото й тяло.
Как бе възможно човек да е толкова невнимателен в един момент и така нежен в следващия? Тя затвори очи, отдавайки се на милувките му. Ръцете му галеха кожата й, достигайки и най-потайните кътчета на изящното й тяло. Той докосваше шията и настръхналите й от възбуда гърди, сетне започна да гали бедрата й, сякаш се опитваше да запечата в паметта си всяка тяхна извивка.
Една светкавица отново освети стаята. За миг Пенелопа успя да види пред себе си човека, за когото се бе омъжила и който истински я обичаше.
— Максимилиан — прошепна тя, обвивайки ръце около врата му.
— Да, скъпа — отвърна й той с дрезгав глас.
— Кажи ми, че съм единствената жена в живота ти. Че когато ме оставяш сама нощем, не отиваш при някоя друга.
— Пенелопа…
— Дори и да не е истина, дори да трябва да ме излъжеш. Имам нужда да го чуя…
Той я прегърна и я притисна към себе си.
— Нито искам, нито се нуждая от друга жена. Когато съм далеч оттук, мисля само за теб. Ти си с мен навсякъде, дори когато се опитвам да избягам от теб.
— Иска ми се това да бе истина — прошепна тя.
След малко Макс се върна в леглото, вече без брича и ленената си риза, а краката им инстинктивно се сплетоха. Той дари съпругата си с целувка, която я накара за момент да забрави, че бе разбил сърцето й и я бе направил нещастна и самотна.
Сега тя се гушеше в обятията му, недосегаема за останалия свят. Поне за една нощ.
Прииждащата на вълни възбуда накара тялото й да се изопне, а Максимилиан веднага откликна на несъзнателния й зов, промуши пръсти между бедрата й. Устните му неистово се впиха в нейните, карайки я напълно да изгуби контрол над себе си.
Когато най-сетне проникна в нея, краката й собственически се обвиха около кръста му. Макс я облада, страстен и необуздан като бурята, която вилнееше зад прозорците на спалнята.
Слетите им тела се люлееха в един общ ритъм. Обидите и обвиненията бяха изчезнали и сега двамата отново бяха мъж и жена, свързани не само от закона, но и с телата и душите си.
Плътно обвила раменете му с ръце, Пенелопа шепнеше любовни слова, нежно докосвайки устните му със своите. Едновременно с последния мощен тласък, разтърсил утробата й, Максимилиан простена и промълви името й. Една далечна светкавица отново освети леглото им и за миг Пенелопа зърна разпилените руси коси върху лицето на Максимилиан и потното му тяло.
Как можеше да се люби с този мъж, който така често се бе държал надменно и пренебрежително с нея? Имаше само едно обяснение. Тя го обичаше.
Макс се отпусна върху все още разтърсваното й от конвулсии тяло, сякаш за да го скрие от целия свят.
Но докога?
Мери се сгуши под завивките, заслушана в бурята. За трети път, откакто си бе легнала тази вечер, извади пъхнатите под възглавницата й писма. Писмата на Виктор, в които той настояваше да се срещнат в беседката.
С голямо усилие на волята му бе отказала.
Каква глупачка се бе оказала. Виктор не можеше да обича не само нея, но и никоя друга жена на този свят. Бе си въобразявала, че сливането на телата им е доказателство за любовта му.
Той се бе възползвал от нея.
Тази мисъл й причиняваше непоносима болка и Мери предположи, че по свой начин все още продължаваше да го обича. Защо бе избрала тъкмо него? Защо не бе обикнала някой друг? Някой, който няма да я наранява и ще й отвърне с взаимност.
Ненадейно в съзнанието на Мери изникна образът на Далтон, попиващ сълзите от лицето й, коленичил пред нея, без да осъзнава болката, която я раздираше отвътре.
Ако знаеше какво се бе случило, сигурно щеше да има друго мнение за нея.
Мери стовари тежката възглавница върху главата си. Икономът! Нима тя лежеше в леглото си, загрижена за това, какво си бе помислил за нея икономът!
Трябваше обаче да признае, че това бе най-красивият иконом, когото някога бе срещала. Мери махна възглавницата от лицето си.