— План — скептично повтори той. — Това не влизаше в споразумението ни.
Пенелопа не се обезкуражи.
— Уредила съм среща със Синьото острие в петък през нощта. Единадесет часа в градината.
— Какво те кара да мислиш, че ще дойде?
Тя замълча драматично, събирайки смелост за отговора си.
— Какво те кара да мислиш, че няма да дойде?
Той й се изсмя и повече от всякога на Пенелопа й се прииска да го зашлеви по самодоволното лице.
— Пътеката в края на градината отвежда до една беседка — невъзмутимо продължи тя.
Усмивката изчезна от лицето на Виктор.
— Зная.
— Бъди там в единадесет часа вечерта в петък и ще си получиш Синьото острие.
Последният човек, когото Мери искаше да види, бе Виктор Чадуик. Ако бе слязла по стълбите само преди няколко минути, сега спокойно щеше да закусва в трапезарията и да пие прекрасното кафе, приготвено от Бек. Ако пък се бе появила малко по-късно, той щеше да си е тръгнал. Мери обаче бе слязла по стълбите точно в момента, когато Виктор напускаше салона на Пенелопа.
— Мери — каза той с престорена загриженост в гласа. Как досега не бе забелязвала фалшивия му тон? — Толкова се тревожех за теб.
— Няма нужда да се тревожиш за мен — спокойно отвърна тя. — Аз съм добре. А как е бъдещата ти съпруга?
Както винаги и този път Виктор не се церемони много. Игнорирайки въпроса й, той пристъпи решително към нея и без да й поиска разрешение, стисна ръката й със силните си, дълги пръсти. След това против волята й я поведе към входната врата.
— Трябва да говоря с теб — каза той, когато Мери се отърси от първоначалното си стъписване и започна да се съпротивлява. След това я принуди да го последва в страничния двор на имението Бродерик, където не можеха да бъдат видени от прозорците на къщата.
Пролетното утро бе ясно и студено.
— Защо не отговаряш на писмата ми? — попита Виктор с рязък глас, притискайки я с тялото си към тухлената стена. — Защо ме остави да те чакам в беседката?
— Вече ти казах, че не желая да се срещам с теб — решително отвърна тя. — А сега ме остави да си вървя.
— Зная, че това не е истина — тихо каза той, а сетне грубо пъхна езика си в устата й. Главата на Мери се удари в стената.
Младата жена усети, че й се гади и го отблъсна с все сила. Виктор я погледна стъписано.
— Съжалявам — прошепна Мери.
— Но ти ме обичаш — настоя той със самодоволно изражение на лицето. — Ще те чакам довечера — добави. — В беседката.
— Не.
— Обещай ми, че ще дойдеш.
— Не!
Устните му отново се впиха в нейните, а ръцете му заопипваха бедрата й и внезапно Мери изпита ужас. Думите й не можеха да го спрат, той сякаш изобщо не я чуваше.
— Обещай ми — прошепна Виктор.
— Госпожице Сетън?
Мери разпозна мрачния глас на Далтон иззад ъгъла и чу приближаващите му стъпки. Виктор се отдръпна, сипейки ругатни.
— Ето къде сте била — каза Далтон. Междувременно Виктор бе отстъпил още няколко крачки. Мери никога през живота си не се бе радвала толкова на срещата с друго човешко същество. — Госпожа Сетън ви вика в салона.
Вперил поглед в нея, Далтон въобще не забеляза Виктор. В дълбоките му сини очи се четеше едва сдържан гняв и Мери разбра, че по някакъв мистериозен начин той е усетил, че я спасява.
— Госпожица Сетън ще дойде след миг — процеди през зъби Виктор, освобождавайки иконома с високомерен жест с ръка.
Чак тогава Далтон го изгледа свирепо.
— Ще ви придружа — каза икономът, без да откъсва очи от Виктор — Земята е кална и има много локви.
Мери незабавно се вкопчи в Далтон, поемайки с благодарност протегнатата му ръка, а когато Виктор отново й зададе своя въпрос, тя иронично го погледна през рамо и лаконично отвърна:
— Не!
Утрото бе наистина прекрасно.
Далтон я заговори чак след като бяха влезли в къщата.
— Добре ли си? — попита той, докато минаваха през фоайето.
Мери пусна ръката му.
— Да, благодаря ти. Моля те, кажи на Пенелопа, че няма да се бавя. Искам само да…
— Госпожа Бродерик не те е викала — с тих глас каза Далтон.
— Излъга ли?
— Да.
Мери дари с усмивка високия мъж, който с наболата си брада и пронизителни сини очи приличаше повече на бандит, отколкото на иконом.
— Искаш ли да го убия? — Лицето му изглеждаше свирепо и… красиво.
— Би ли го направил? — прошепна тя.
— Да.
Мери се замисли за миг, но след това миролюбиво сложи ръка на рамото на Далтон.
— Не. Не бих искала да се замесваш в неприятности.
— Никой няма да узнае, че съм бил аз — увери я той.
Мери поклати глава.
— Не искам повече смърт — каза тя, спомняйки си Хет. Той кимна, като да бе разбрал какво искаше да каже младата жена.