— Въпреки това съм ти ужасно задължена. — Само допреди миг Мери бе стояла сама с Виктор, объркана и уплашена до смърт. Взирайки се в Далтон, сега тя се почувства в безопасност. За пръв път в живота си наистина не беше сама. — Как бих могла да ти се отблагодаря?
— Кажи ми — каза той, поставяйки ръката си върху нейната. — Обичаш ли го?
Преди да отговори, Мери се замисли за миг.
— Не зная. — Далтон заслужаваше цялата истина, затова тя продължи: — Преди боготворях Виктор, но точно сега не съм сигурна, че зная какво значи да обичаш.
— Мога да ти кажа какво не е любовта — мрачно каза Далтон. — Не е домогване до някого, когото не трябва и не можеш да имаш. Освен това не наранява, макар че, когато си отива, може да причини невероятна болка.
— Да.
— Понякога — добави той — трябва да я оставиш да си отиде.
Думите на Далтон звучаха просто, но накараха Мери да се замисли. Можеше ли да остави любовта си към Виктор да си отиде? Загледана в мъжа пред себе си, тя внезапно осъзна, че това бе възможно. Помисли си също, че навярно никога не бе обичала истински. Беше очарована от идеята за любовта, от перспективата, да отнеме обожателя на Пенелопа, но това все още не бе любов.
— Мери Сетън — промърмори Далтон, — би ли припаднала, ако икономът поиска да те целуне?
— Разбира се, че не — меко каза тя, затваряйки очи в очакване на целувката му. Студените му устни жадно се впиха в нейните.
Мери потъна в забрава. Докосването на устните му сякаш я наелектризираше. Тя бе застинала, оставяйки устните на Далтон нежно да си играят с нейните, докато цялото й тяло потръпваше от удоволствие.
Мери не бе и предполагала, че целувката може да е толкова вълнуващо преживяване. Далтон ту силно притискаше устни към нейните, ту едва ги докосваше, нежен като полъх на пролетен ветрец.
След това изчезна също така ненадейно, както се бе появил. Мери остана със затворени очи и блъскащо в гърдите й сърце. Краката й бяха омекнали, а кръвта напираше във вените й.
— О, Боже — замаяно промълви тя.
Когато отвори очи, Далтон вече си бе отишъл.
Макс внимателно постави черната перука на главата си.
— Не мога да повярвам на очите си — мрачно промърмори Флетчър.
Сам Макс не си даваше съвсем ясна сметка какво прави. Бяха изминали цели два дена, откакто бе получил бележката на Пенелопа. Два дена, откакто бе видял Виктор Чадуик наперено да влиза в салона й, вместо да бъде изхвърлен като досаден натрапник.
През тези два дена Макс бе избягвал срещите с Пенелопа, боейки се, че ако остане насаме с нея, може да й причини болка… или да й признае безумната си любов.
— Това е капан — каза Гарик — Един мил капан, поставен от собствената ти сладка женичка, а ти се каниш да влезеш в него като наивно дете, вмъкващо се в клетката на лъвовете. Дори не подозираш, че…
Макс сърдито повдигна вежди.
— Не мислиш ли, че малко преувеличаваш? Много добре зная какво ме очаква и съм добре подготвен за срещата.
— Наистина ли? — промърмори Джон.
— Да. Вие ще изпълнявате обичайните си задължения, а ако се появи Чадуик…
— Когато се появи Чадуик — поправиха го в един глас Луис и Бек.
— Ако — меко повтори Макс.
Далтон, останал през цялата вечер необичайно тих и замислен, внезапно се намеси в разговора:
— Позволи ми да го убия.
— Имай търпение — каза Макс, навличайки черно палто, в което бе скрил два ножа, къса сабя и пистолет.
— Тази вечер — тихо рече Далтон.
— Не. — Макс вече се бе заклел Виктор Чадуик да загине от неговите ръце. Нямаше да позволи на никого да му го отнеме. — Сега всички ще се приберете в къщата. Остава по-малко от половин час до срещата, а Чадуик и хората му вече ме чакат.
Макс се усмихна с усилие.
Скоро щеше да научи отговорите на всички въпроси, които си бе задавал, независимо от това, дали бе подготвен да ги чуе, или не.
18
Пенелопа се загърна в наметката си и с бързи крачки се отправи към беседката. Бе мразовита пролетна нощ и вятърът проникваше през лекото вълнено наметало чак до костите й, та трепереше от студ.
Може би не само студът я караше да тръпне, а и сковаващият страх, че планът й може да се провали.
Ами ако Синьото острие не се появи? Имаше голяма вероятност той да заподозре, че срещата им е капан и да не дойде, а може би изобщо не бе получил бележката й. Тогава Пенелопа щеше да остане тук цяла нощ, опитвайки се да измисли нов план за спасяването на Тайлър.
— Останете там, където сте.
Този странен шепот я накара да спре на един завой от пътеката, само на няколко крачки от беседката.