— Кой сте вие? — тихо попита тя.
Настъпиха няколко секунди пълна тишина, преди Пенелопа отново да чуе същия шепот.
— Дойдох в отговор на поканата ви, госпожо Бродерик. Надявам се, разбрахте кой съм.
— Да — облекчено си пое въздух тя.
— Защо ме повикахте тук?
Сърцето й отново заби лудо и тя за пореден път се запита защо правеше всичко това. Не познаваше този мъж и със сигурност не му дължеше тази жертва.
— За да ви предупредя.
— Да ме предупредите? — тя усети едва доловима ирония в дрезгавия му шепот.
— Виктор Чадуик знае… вярва, че Синьото острие живее в тази къща. Ако това е истина, само въпрос на време е да ви залови.
От лявата си страна чу шумолене на листа.
— Значи вие се почувствахте длъжна да ме предупредите? Къде е Чадуик сега? Чака скрит наблизо с армията си?
— Той ще пристигне след час.
Настъпи дълга пауза, но Пенелопа знаеше, че мъжът не си бе отишъл. Най-сетне той проговори:
— А вашата роля е да ме забавлявате през това време? Колко интересно го е измислил Чадуик!
Пенелопа явно бе разочаровала непознатия, както и всички останали мъже в живота си. Ами ако той не й бе повярвал?
— Казах на Виктор да бъде тук в единадесет. Надявам се дотогава да сте далече.
— Какво целите, госпожо Бродерик? — попита той, а шепотът му прозвуча още по-дрезгав и тайнствен.
— Вече ви казах. Искам само да ви предупредя за опасността, която е надвиснала над вас. — Защо правеше всичко това? Този мъж очевидно не се нуждаеше от помощта й. — Моля ви, господине, приемете извиненията ми за това, че ви изгубих времето. Предлагам ви да изчезнете оттук, преди да е изтекъл въпросният час.
Тя се обърна и тръгна към къщата. След час Пенелопа отново щеше да се върне тук, играейки пред Виктор ролята на примамка, но поне бе сторила всичко, което бе по силите й, за да предупреди Синьото острие.
— Почакайте. — Гласът му прозвуча така настойчиво, че накара Пенелопа да замръзне на място. Ако се обърнеше, щеше да види Синьото Острие на лунна светлина. Тя не помръдна. — Защо? — настоя той. Гласът му прозвуча близо, много по-близо, отколкото бе предполагала.
Измина цяла минута, преди някой от тях да проговори.
— Аз ви се възхищавам — прошепна най-сетне тя. — Мисля, че сте достоен мъж, който се бори за убежденията си. Не бих понесла и вие да загинете.
— Какво е за вас един човешки живот? — попита той и Пенелопа позна по гласа му колко много е приближил. — Още малко кръв по ръцете ви — какво значение би имало това?
Пенелопа не можа да понесе тези думи. Тя сви юмруци и вирна брадичка в тъмнината.
— Нямам нищо общо със смъртта на Хет Лаури.
— Кое ви кара да мислите, че трябва да ви вярвам?
— А защо трябва да се интересувам от това, дали ми вярвате?
Настъпи пълна тишина и за момент Пенелопа помисли, че е останала сама. Мъжът си бе отишъл и тя никога нямаше да узнае дали й бе повярвал.
Изведнъж Пенелопа чу гласа му съвсем близо зад себе си.
— Ако е истина, че нямате нищо общо със смъртта на Хет Лаури, защо той твърдеше обратното?
— Защото е мислел, че съм го предала. — От очите й потекоха горещи сълзи и Пенелопа усети в нея да се надига гневът, който дълго се бе опитвала да потисне. — Бедният Хет! Умрял е с мисълта, че съм го предала, но аз не бих могла да сторя това.
— Но как е решил, че сте го предала?
— Виктор Чадуик го е измамил — гласът й леко потрепера. — Виктор е излъгал, за да ме нарани, да ме накаже за това, че се омъжих за друг. — Не можеше да признае пред непознатия, че самият й брак с Максимилиан може би е достатъчно голямо наказание.
— А вие не се ли опитахте да кажете истината?
— Опитах! — Пенелопа пожела да види лицето на непознатия, но една силна ръка я спря. — Опитах да обясня поне на хората, които са най-важни за мен, на тези, които обичам.
— И успяхте ли?
Пенелопа почувства истинско облекчение от възможността да излее мъката си пред този непознат мъж. Отчаяно се надяваше поне той да й повярва.
— Чичо не ме изслуша, братовчедка ми не ми обърна внимание, а брат ми… — гласът й потрепери — брат ми избяга, без да ми даде шанс да му обясня случилото се.
Той отново утешително сложи ръка на рамото й.
— А съпругът ви?
— Той така и не ме попита. — Внезапното признание, че Максимилиан не се интересуваше от проблемите й, накара сърцето на Пенелопа да се свие от болка. — Той не се интересува от мен.
— Тогава съпругът ви е по-голям глупак, отколкото изглежда — каза мъжът.
— Не съм дошла тук, за да обсъждам съпруга си — рязко рече Пенелопа. — Напуснете къщата. Идете на по-сигурно място и останете там, докато Виктор се поуспокои.