— Не мога да направя това.
— В такъв случай, аз не бих могла да сторя нищо повече, за да ви спася.
Ръката му стисна рамото й още по-силно.
— Госпожо Бродерик? — прошепна той съвсем близо до ухото й. — Защо помагате на Чадуик след всичко, кое то ви е причинил?
Тя затвори очи, опитвайки се да преглътне горчивите си сълзи.
— Той държи брат ми в ръцете си.
— Тайлър — прошепна Макс.
— Познавате ли го?
Макс долови плахата надежда в гласа й.
— Да, но не знаех, че е заловен.
— Арестуван — меко каза Пенелопа. — Тайлър споделя убежденията ви. Той се присъединил към група въстаници. Откраднали някакво оръжие, а след това войниците ги заловили. Виктор ме заплаши, че ще го убие, ако не изпълня онова, което иска от мен, а Тайлър ми е толкова скъп.
— Тогава имате късмет, че попаднахте на мен.
Макс искаше да грабне Пенелопа и да я завърти от щастие. Той изпита непреодолимо желание да я помоли за прошка и да й признае, че нито за миг не е преставал да я обича. Това обаче не бе подходящото време и място за подобни изблици. Чадуик можеше да се появи всеки миг.
— Как бих могла да се доверя на мъж като Виктор Чадуик? — отчаяно проплака Пенелопа. — Не вярвам, че дори и да му помогнех да ви залови, той щеше да спази обещанието си. Вечно ще използва брат ми, за да ме изнудва, подчинявайки ме напълно на желанията и прищевките си. Единствената ми надежда сега е, че ако успея да накарам Виктор да ми повярва, бих могла да спечеля малко време и да измисля друг план за спасяването на Тайлър.
Макс я прегърна. Ръцете му за миг докоснаха шията й. Пенелопа бе загърната в тъмнозеленото си наметало, което в мрака изглеждаше почти черно, а качулката закри ваше почти цялото й лице, така че Макс не можеше да види очите й.
— Аз ще освободя Тайлър.
— Наистина ли? — В гласа й отново се появи надежда.
— Имате думата ми.
Пенелопа постави ръката си върху неговата и Макс усети как пръстите й леко потрепериха.
— Благодаря ви от цялата си душа, господине.
Той се наведе, за да й целуне ръка и да поиска прошка за това, че не й бе дал шанс да се защити от обвиненията му. Когато узнаеше истината, Пенелопа надали щеше да му прости.
— Госпожо Бродерик?
— Да?
— Пенелопа.
— Да?
За момент двамата останаха напълно безмълвни, хванати за ръце и тъй близо един до друг, че ако леко наклонеше глава, тя щеше да види лицето му.
Дали щеше да му прости някога, че я бе обвинил в нещо, което не бе извършила, и че се бе представял за друг? Разбира се, не. Единственият му шанс бе да й се изповяда сега, в този момент.
— Вие сте една забележителна млада жена.
— Благодаря за комплимента, господине, но мисля, че вие сте този, който заслужава възхищение. Освобождавате бунтовници, навличайки си гнева на англичаните, защитавате слабите и невинните, предан докрай на убежденията си. Аз искрено ви се възхищавам.
Най-сетне бе настъпил мигът да й разкрие… Внезапно до слуха им долетя конски тропот, който накара Пенелопа да се отскубне от прегръдката му.
— Вървете — подкани го тя, втурвайки се по пътеката. — Това сигурно е Виктор.
И не се обърна повече.
Пенелопа седеше на пейката в беседката, сгушена във вълнената си пелерина. Тя чакаше, поставила ръце в скута си. Наоколо цареше пълна тишина, но младата жена знаеше, че не е сама.
Очите й вече бяха привикнали към тъмнината и Пенелопа с лекота различаваше фигурата на Виктор, скрита зад отсрещния храст.
— Може би няма да дойде.
Отговорът му бе толкова тих, че тя едва го чу.
— Моли се да дойде.
Пенелопа обаче се надяваше Синьото острие да е вече далече, спасявайки Тайлър и себе си…
Тя по-отчаяно от всякога се опитваше да отгатне кой се крие зад маската на Синьото острие. Когато бе целунал ръката й, Пенелопа бе забелязала кичур черна коса. Единствените тъмнокоси мъже в къщата бяха Джон, Гарик и Флетчър, но мъжът, който се представяше за Синьото острие, не приличаше на никой от тях. Джон постоянно мърмореше под носа си, а гласът на непознатия бе доста ясен. Гарик бе студен като лед, а Пенелопа още усещаше топлина на пръстите и устните на Синьото острие. Флетчър бе груб и недодялан, а мъжът, поставил ръцете си на раменете й, бе истински джентълмен.
Може би той изобщо не живееше в този дом и Виктор напразно си губеше времето. Младата жена искрено се надяваше това да е така и Виктор никога да не залови мъжа, когото преследваше с бясно настървение.
След срещата със Синьото острие уважението й към тайнствения непознат бе прераснало във възхищение. Той бе силен, смел и благороден, безстрашно преодоляваше препятствията по пътя си и хитро успяваше да се измъкне от клопките на Виктор. Беше човек, готов да се бори и дори да умре за принципите и убежденията си. Защо Максимилиан не можеше поне малко да прилича на него?