Докато госпожа Хънтър излагаше своята програма, Флечър си водеше записки и макар в нея да имаше доста смислени и стойностни неща, кандидатката говореше така, че човек преставаше да я слуша. След пет минути, когато водещият удари камбанката, госпожа Хънтър едва бе преполовила речта си и дори се поспря, за да отгърне една-две страници. Флечър бе изумен, че уж е калена в предизборните кампании, а не е предвидила, че сегиз-тогиз ще избухват ръкопляскания, заради които ще разполага с по-малко време. Той бе подготвил встъпителното си слово така, че да се вмести в малко над пет минути.
— По-добре да приключиш няколко секунди по-рано, отколкото да претупаш края — беше го предупреждавал многократно Хари.
Госпожа Хънтър завърши изказването си няколко секунди след втория звънец и се получи така, сякаш са я прекъснали. Въпреки това половината публика я възнагради с бурни овации, другата половина също изръкопляска от любезност.
— Каня господин Давънпорт да направи встъпително изказване.
Флечър се приближи бавно до катедрата откъм неговата страна на сцената, чувстваше се като човек, който е на няколко крачки от бесилото. Поуспокои се, когато видя, че го посрещат радушно. Сложи върху катедрата речта си от пет страници, написани с едър шрифт и двоен интервал между редовете, и погледна първото изречение, макар и да бе повтарял словото толкова много пъти, че го знаеше едва ли не наизуст. Извърна се към присъстващите в залата и се усмихна — знаеше, че водещият ще засече времето едва след като той изрече първата дума.
— Мисля, че съм допуснал в живота си една голяма грешка — подхвана младежът. — Не съм роден в Хартфорд. — В залата избухна смях, който му помогна. — Но се опитах да наваксам. Едва четиринайсетгодишен се влюбих в момиче от Хартфорд.
Смях и бурни ръкопляскания. За пръв път Флечър се поотпусна и си дочете словото със самоувереност, която, както се надяваше, е изместила на заден план младостта му. Когато в края на петте минути водещият удари звънеца, кандидатът тъкмо започваше последното изречение. Каза го цели двайсет секунди преди края на отпуснатото време — така стана излишно водещият да удря повторно звънеца. Сега ръкоплясканията бяха много по-бурни, отколкото когато Флечър бе тръгнал към катедрата, но встъпителното слово не бе нищо Друго освен край на първия рунд.
Флечър погледна към Хари и Джими, които седяха на втория ред. От усмивките им разбра, че е оцелял в първата схватка.
— Сега идва ред на въпросите — оповести водещият, — на тях сме отделили четирийсет минути. Кандидатите трябва да дават кратки отговори. Ще започна с Чарлс Локхарт от „Хартфорд Курант“.
— Смятат ли кандидатите, че стипендиите в образованието трябва да се отпускат по нов начин?
Флечър беше добре подготвен по въпроса, понеже той постоянно изникваше по време на предизборните събрания и вестникът на господин Локхарт редовно му посвещаваше уводните си статии. Тъй като госпожа Хънтър се бе изказала първа, сега поканиха именно Флечър да отговори на въпроса.
— Не бива да има дискриминация, заради която младежите от по-бедни семейства да не могат да продължат образованието си. Не е достатъчно да вярваме в равенството, трябва и да отстояваме равенството на възможностите.
Публиката посрещна отговора му с бурни овации и той се усмихна.
— Красиви слова — подметна госпожа Хънтър, прекъсвайки овациите, — но вие очаквате и красиви дела. Членувала съм в училищни настоятелства, не е нужно, господин Давънпорт, да обяснявате точно на мен що е дискриминация и ако имам щастието да бъда избрана за сенатор, ще подкрепя закони, които отстояват правото на всички мъже… — Известно време тя мълча. — И на всички жени на равни възможности. — Госпожа Хънтър се дръпна от катедрата — поддръжниците й я възнаградиха с бурни ръкопляскания. Тя се извърна и погледна Флечър. — Човек, получил образованието си в „Хочкис“ и Йейлския университет, едва ли разбира докрай за какво става въпрос.
„Ах, да го вземат мътните — помисли Флечър. — Забравих да кажа, че и Ани е членувала в училищно настоятелство и че току-що сме записали Луси в общинското начално училище в Хартфорд.“ Когато говореше пред публика само от дванайсет души, винаги се сещаше за тези неща.
Както можеше и да се очаква, последваха въпроси за местните данъци и такси, за болничния персонал, градския транспорт и престъпността. Флечър се поокопити от първоначалното стъписване и вече чувстваше, че дебатите ще приключат с изравнени сили. Водещият подкани да се зададе последният въпрос.