— Смятат ли се кандидатите за напълно независими, или политиката, която ще прокарват, ще бъде направлявана от партийния апарат, а гласуването им в Сената ще зависи от становището на оттеглили се политици?
Въпросът беше зададен от Джил Бърнард, водещ на седмично политическо предаване, което се излъчваше по една от местните радиостанции и в което Барбара Хънтър участваше едва ли не всеки път.
Тя отговори веднага:
— Всички в тази зала знаят, че трябваше да водя тежка битка, докато моята партия ме издигне за изборите, нещо, което за разлика от някои други не ми беше поднесено на тепсия. Всъщност съм се борила за всичко в живота, понеже родителите ми не можеха да си позволят никакъв лукс. Нека ви напомня и че не съм се колебала да отстоявам твърдо мнението си, когато съм смятала, че моята партия греши. Това невинаги ме е правело популярна, но никой никога не се е съмнявал в моята независимост. Ако бъда избрана в Сената, няма да вися по цял ден на телефона и да питам как да гласувам. Сама ще взимам решенията и ще ги отстоявам.
Последните й думи бяха заглушени от бурни овации.
Флечър се помъчи да си събере мислите: на гръкляна му отново бе заседнала буца, дланите му бяха плувнали в пот и краката му се подкосяваха. Извърна се към залата и видя, че всички погледи са вперени в него.
— Роден съм във Фармингтън, само на няколко километра от тази зала. Родителите ми открай време участват в обществения живот на Хартфорд, и като професионалисти, и на доброволни начала допринасят за добруването му — главно чрез болница „Сейнт Патрик“. — Той погледна към родителите си, които седяха на петия ред. Баща му бе вдигнал горДо глава, майка му я беше свела. — Майка ми е членувала в толкова много благотворителни организации, че по едно време си мислех дали не съм сирак, тази вечер обаче и двамата са дошли да ме подкрепят. Да, наистина съм учил в „Хочкис“ и госпожа Хънтър е права. Това бе за мен привилегия.
Да, наистина съм следвал в Йейлския университет, прославено учебно заведение в щат Кънектикът. Да, наистина съм бил председател на студентския съвет, да, наистина съм бил главен редактор на „Юридически преглед“ и точно заради това бях поканен на работа в една от най-уважаваните адвокатски кантори в Ню Йорк. Не виждам причина да се извинявам, задето никога не съм се задоволявал с второто място. И на драго сърце се отказах от всичко това, за да се върна в Хартфорд и да помогна на общността, където съм израсъл. Между другото, със заплатата, която ми предлага щатът, и аз няма да мога да си позволя кой знае какъв лукс, а и никой не ми е поднасял нищо на тепсия. — Публиката го възнагради със спонтанни аплодисменти. Той изчака те да заглъхнат и продължи едва ли не през шепот: — Нека не се заблуждаваме, въпросът всъщност ми беше зададен, за да отговоря дали ще разговарям често по телефона с тъст си, сенатора Хари Гейтс. Очаквам да разговарям с него редовно, все пак съм женен за единствената му дъщеря. — Отново избухна смях. — Но нека ви напомня нещо за Хари Гейтс, което вие вече знаете. Цели двайсет и осем години той служи на своите избиратели честно и почтено във времена, когато тези две думи сякаш са изгубили значението си, и да ви призная, никой от нас двамата — извърна се Флечър към своята съперница републиканка — не е достоен да заеме мястото му. Но ако бъда избран, можете да бъдете сигурни, че ще се възползвам от мъдростта, опита и далновидността му — само един завършен егоист не би го направил. Ала нека бъде ясно и друго — натърти той и отново се извърна към залата, — тъкмо аз ще бъда човекът, който ще ви представлява в Сената.
Флечър се върна на мястото си под бурните овации на половината присъстващи, станали на крака, за да го поздравят. Госпожа Хънтър бе направила грешката да му отправя нападки за неща, за които той не се нуждаеше от подготовка. Тя се опита да заглади със заключителните си думи впечатлението, но ударът вече бе нанесен.
Водещият оповести:
— Искам да благодаря и на двамата кандидати.
След това Флечър направи нещо, което Хари му бе препоръчал, докато обядваха предната неделя. Веднага отиде при опонентката си, ръкува се и се поизвърна, та фотографът от „Курант“ да ги щракне.
На другия ден снимката на двамата бе заела почти цялата първа страница на вестника и постигна точно онова, на което се бе надявал Хари: на нея се виждаше мъж с ръст метър и осемдесет, който се е надвесил над женица, висока метър и шейсет и пет. „И не се смей, изглеждай сериозен — бе допълнил тъст му. — Трябва да ги накараме да забравят колко си млад.“