— Седнете там — нареди Бейтс, който изглеждаше не по-малко притеснен от самия сенатор.
Флечър успя криво-ляво да се смести на чина, пригоден за деветгодишни деца, в края на първата редица. Взря се в чорлавия мъж в мръсни, възголеми дънки. Едва ли беше на повече от четирийсет години, а над колана му бе увиснало шкембе, наподобяващо превтасало тесто. Флечър загледа как нападателят прекосява класната стая и застава зад госпожица Хъдсън, седнала зад катедрата в предната част на помещението. В дясната ръка Бейтс стискаше пистолет, а лявата сложи върху рамото на учителката.
— Какво става там? — подвикна той. — Какво е намислил шефът на полицията?
— Чака да му се обадя — отвърна тихо Флечър. — Ще звъни през пет минути. Притеснява се за децата. Успяхте Да убедите всички, че сте убиец.
— Не съм убиец — тросна се нападателят. — Знаете го.
— Може и да го знам — отвърна сенаторът, — но тях ще убедите, като пуснете децата.
— Пусна ли ги, никой няма да ме изслуша.
— Нали държите за заложник мен! — напомни младежът. — убиете ли дете, Били, всички ще ви помнят до гроб, но ако убиете сенатор, ще ви забравят още на другия ден.
— Каквото и да правя, съм труп.
— Няма такова нещо! Ще застанем заедно пред камерите.
— И какво ще кажем?
— Че вече сте идвали при мен цели два пъти и сте направили смислени, умни предложения за контрола над оръжието, но никой не ви е обърнал внимание. Е, сега ще бъдат принудени да седнат и да ви изслушат, защото ще имате възможност да дадете интервю на Сандра Мичъл за централните новини.
— На Сандра Мичъл ли? И тя ли е тук?
— Разбира се, че е тук, изгаря от нетърпение да вземе интервю от вас — потвърди Флечър.
— Наистина ли, господин Давънпорт, смятате, че ще прояви интерес към мен?
— Не е била толкова път, за да разговаря с друг — рече младежът.
— А вие ще останете ли с мен? — поинтересува се Бейтс.
— Обещавам ви, Били. Знаете какво ми е мнението за контрола над оръжията. Последния път, когато се видяхме, ми казахте, че сте чели всичките ми речи по въпроса.
— Така си е, но какво от това? — възкликна похитителят. Свали ръка от рамото на госпожица Хъдсън и насочил пистолета право към Флечър, тръгна бавно към него. — Истината е, че повтаряте дума по дума каквото ви е наредил полицейският началник.
Без да сваля очи от Били, младежът хвана с все сила отстрани чина. Знаеше, че за да рискува, трябва да прилъже похитителя да дойде възможно най-близо до него. Без да изпуска капака на чина, се понаведе леко напред. Телефонът върху катедрата на учителката иззвъня. Сега Били бе само на крачка от Флечър, но за миг се разсея от звъненето и се извърна назад. Флечър вдигна рязко капака на чина и фрасна с него похитителя по дясната ръка. Били веднага изгуби равновесие, залитна и изпусна пистолета. Двамата загледаха как отскача о пода, хлъзга се и спира на около метър от госпожица Хъдсън. Децата се разпищяха, тя коленичи, грабна оръжието и го насочи право към похитителя.
Той се изправи бавно и тръгна към жената, която, все така коленичила на пода, държеше оръжието насочено право към гърдите му.
— Няма да натиснете спусъка, нали, госпожице Хъдсън? С всяка стъпка на похитителя учителката се разтреперваше все по-силно и силно. Били беше на две педи от нея, когато тя стисна очи и натисна спусъка. Чу се щракване. Били вдигна очи, усмихна се и рече:
— Не е зареден, госпожице Хъдсън. Изобщо не съм имал намерение да убивам някого, просто исках поне този път да ме изслушат.
Флечър се измъкна иззад чина, притича при вратата и я отвори.
— Излизайте, излизайте — подвикна той и замаха трескаво с дясна ръка на вцепенените от ужас деца.
Едно високо момиченце с дълги плитки се изправи и из хвърча през отворената врата в коридора. Веднага след него навън изтичаха още две деца. Докато Флечър държеше вратата, му се стори, че чува тъничко гласче, което подканя:
— Излизайте, излизайте, де!
Малчуганите, с изключение на един, се завтекоха към него и се разбягаха кой накъдето види. Флечър се извърна към ъгъла и се взря в момченцето, което се изправи бавно и тръгна към катедрата. Наведе се, хвана учителката за ръка и без изобщо да поглежда към Били, я поведе към отворената врата. Когато стигна при нея, рече:
— Благодаря ви, сенаторе.
После излезе заедно с госпожица Хъдсън в коридора.
Когато от входната врата изхвърча високото момиченце с дългите черни плитки, се чуха възторжени възгласи. Прожекторите се насочиха към него и то затули с длан очите си — не виждаше множеството, което го поздравяваше с радостни викове. През кордона се промъкна майка, която притича през училищния двор и прегърна момиченцето. Веднага след него се появиха две момченца, Нат прегърна през раменете Су Лин и затърси трескаво с поглед Люк. След малко през вратата изтичаха по-голяма група деца, Су Лин обаче видя, че Люк не е сред тях, и не сдържа сълзите си.