— Остава да излезе още едно дете Заедно с учителката — чу тя как един журналист съобщава за ранните вечерни новини.
Продължи да гледа втренчено отворената врата — както по-късно щеше да сподели, й се бе сторило, че е минала цяла вечност.
Когато на вратата се появи и госпожица Хъдсън, стиснала ръчицата на Люк, екнаха още по-силни възгласи. Су Лин погледна съпруга си, който напразно се мъчеше да сдържи сълзите.
— Човек да се види в чудо с вас, Картрайтови — рече му тя, — винаги сте последни.
Флечър остана при вратата, докато учителката се скри от погледа му. После я затвори бавно и отиде да вдигне телефона, който продължаваше да звъни упорито.
— Вие ли сте, сенаторе? — попита шефът на полицията.
— Да, аз съм.
— Добре ли сте? Стори ни се, че чуваме трясък и нещо като изстрел.
— Добре съм. Всички деца в безопасност ли са?
— Да. излязоха всичките трийсет и един ученици — отговори Кълвър.
— И последният ли?
— Да, вече е при родителите си.
— А госпожица Хъдсън?
— Дава интервю на Сандра Мичъл за „Очевидци“. Разказва на всички колко геройски сте се държали.
— Явно говори за някой друг — отвърна Флечър.
— А вие с Бейтс смятате ли да дойдете при нас? — попита полицейският началник, решил, че сенаторът скромничи.
— Дайте ми още няколко минути. Между другото, обещах и на Били да даде интервю на Сандра Мичъл.
— У кого е оръжието?
— У мен — отвърна младежът. — Били няма да ви създава повече неприятности. Пистолетът дори не е бил зареден — допълни той и затвори.
— Знаете, че ще ми теглят куршума, нали, сенаторе?
— Няма такова нещо, Били, и косъм няма да падне от главата ви, поне докато аз съм с вас.
— Мога ли да разчитам на мъжката ви дума, господин Давънпорт?
— Имате думата ми, Били. Хайде да излезем и да застанем заедно пред тях.
Той отвори вратата на класната стая. Не се наложи да търси ключа на осветлението — откъм училищния двор блестяха толкова много прожектори, че Флечър едвам различи входната врата за училищния двор в дъното на коридора.
Двамата с Били отидоха при нея, без да казват и дума. Флечър я отвори плахо и излезе в ослепителната светлина, за да бъде посрещнат от поредните радостни възгласи на множеството. Но не видя лицата на насъбралите се.
— Всичко ще бъде наред, Били — увери го той, след като се извърна към него.
Мъжът се подвоуми, но накрая пристъпи колебливо и застана до Флечър. Двамата тръгнаха бавно по алеята. Младежът се извърна и видя, че Били се усмихва.
— Всичко ще бъде наред — повтори точно когато куршумът улучи Били право в гърдите и Флечър също се строполи.
Изтласка се от земята, застана на колене и се хвърли върху мъжа, но вече беше късно. Той беше мъртъв.
— Не, не, не! — изкрещя Флечър. — Толкова ли не разбрахте, че съм му дал дума?
38.
— Някой изкупува акциите ни — съобщи Нат.
— Това се и иска, все пак сме акционерно дружество — отвърна Том.
— Не, господин председателю, имах предвид, че ги изкупува целенасочено.
— Защо? — включи се и Джулия. Нат остави писалката.
— Обзалагам се, че се опитва да сложи ръка върху контролния пакет.
Доста от членовете на управителния съвет заговориха в хор и Том почука по масата.
— Нека чуем Нат.
— Вече от няколко години изкупуваме акции на малки закъсали банки и ги прибавяме към портфолиото си, като цяло това се оказа печелившо начинание. Всички знаете, че дългосрочната ми цел е да превърна „Ръсел“ в най-мощната банка в щата. Но не съм предвидил, че нашият успех ще ни направи привлекателни за по-големите институции.
— И сега си убеден, че някой се опитва да ни погълне, така ли? — попита Джулия.
— Да, сигурен съм — потвърди Нат — и за това вина отчасти имаш и ти. Последният етап от строителството в Седър Уд се оказа толкова успешен, че миналата година печалбата ни почти се е удвоила.
— Ако Нат е прав — намеси се пак Том, — а аз подозирам, че е, има само един въпрос, на който трябва да отговорим. Ще се оставим ли да ни погълнат, или ще дадем отпор?
— Мога да говоря само от свое име — натърти Нат, — но още не съм навършил и четирийсет и със сигурност не възнамерявам да се пенсионирам рано-рано. Според мен нямаме друг избор, освен да дадем отпор.