— А обичаше ли я, тате?
— Мислех, че я обичам, ала тази бомба ме удари чак след като срещнах майка ти.
— Значи мама е първата жена, с която си се любил?
— А, не, преди нея е имало две момичета, първото във Виетнам, второто — докато следвах.
— А някое от тях забременявало ли е?
Нат се прехвърли в бавното платно и подкара със скорост доста под разрешената.
— Да не би някоя да е забременяла от теб?
— И аз не знам — призна си Люк. — Кати също не знае, но докато се целувахме зад физкултурния салон, й оплесках цялата пола.
Флечър прекара още един час с дъщеря си, после се отправи обратно към Хартфорд. Джордж му беше станал симпатичен. Луси го беше описала като най-умното момче в класа. — Точно заради това го избрах за шеф на предизборния ми щаб — обясни тя.
След час Флечър вече бе в Хартфорд — когато влезе в стаята на Хари, картината не се беше променила. Той седна до Ани и я хвана за ръката.
— Някакво подобрение? — попита я.
— Не, никакво — отвърна жена му, — оттогава не се е и помръдвал. Как е Луси?
— Както й казах и на нея, голяма хитруша е. Ще й махнат гипса чак след месец и половина, но това явно изобщо не я притеснява, тя дори е убедена, че така си увеличава шансовете да стане председател на ученическия съвет в класа.
— Каза ли й за дядо й?
— Не, и се наложи да шикалкавя, когато ме попита къде си.
— И къде съм?
— Ръководиш заседание на училищното настоятелство.
Ани кимна.
— Познал си, само си сбъркал деня.
— Между другото, знаеше ли, че си има гадже?
— Джордж ли имаш предвид?
— Познаваш ли го?
— Да, но бих го описала не като гадже, а по-скоро като предан роб — уточни жена му.
— Пък аз си мислех, че Линкълн е премахнал робството още през 1863 година! — възкликна Флечър.
Ани се извърна към мъжа си.
— Това притеснява ли те? — попита тя.
— Я не се занасяй! Все някога и Луси ще има гадже.
— За друго ти говорех и ти го знаеш.
— Тя е само на шестнайсет години, Ани.
— Аз бях по-малка, когато се запознахме.
— Толкова ли не помниш, Ани, че докато следвахме, сме участвали в демонстрации в защита на гражданските права, горд съм, че сме предали тези убеждения и на дъщеря си.
40.
След като остави сина си в „Тафт“ и се върна в Хартфорд, Нат се почувства гузен, че все не намира време да отскочи до майка си и баща си. Знаеше обаче, че не може да отменя два поредни дни срещата с Мъри Голдблатс. Докато се сбогуваше с Люк, се поуспокои, че поне момчето вече не се чувства сполетяно от всички земни беди. Обеща да дойдат с майка му в петък — за представлението на драмсъстава. Още си мислеше за Люк, когато телефонът в автомобила — нововъведение, преобразило живота му — иззвъня.
— Нали щеше да ми се обадиш преди отварянето на борсата? — възкликна Джо. Нат не отвърна нищо. — И да ми кажеш какви са новините.
— Извинявай, Джо, имах си проблеми вкъщи и ми изхвърча от главата.
— Е, имаш ли да ми съобщаваш нещо ново?
— Нещо ново ли?
— Последните ти думи бяха: „След двайсет и четири часа ще знам повече.“
— Не се смей, Джо, но след двайсет и четири часа наистина ще знам повече.
— Добре, ще го имам предвид, но какви са нарежданията ти за днес?
— Същите като вчера: до затварянето на борсата изкупувай възможно най-много акции на „Феърчайлд“.
— Дано знаеш какво правиш, Нат, да не ни излезе през носа! Всички са наясно, че „Феърчайлд“ ще издържи на такава буря, дали обаче вие ще устоите?
Нямам друг избор, затова купувай — повтори Нат. — Както кажеш, шефе, но дано си се запасил с парашут — ако до понеделник сутрин не сте си подсигурили петдесет на сто от „Феърчайлд“, те чака тежко приземяване. Нат продължи нататък към Хартфорд — съзнаваше, че Джо не просто му е казал очевидното. Даваше си сметка, че след седмица по това време нищо чудно да е безработен и още по-страшно, да е допуснал банка „Ръсел“ да бъде погълната от най-върлия си конкурент. Дали го разбираше и Голдблатс? То оставаше да не го разбира!
Докато навлизаше в града, реши да не се връща в банката, а да остави колата на няколко пресечки от „Сейнт Джоузеф“, да хапне набързо и да обмисли всички предложения които банкерът би могъл да му направи. Поръча си сандвич с бекон — надяваше се това да повдигне бойния му дух. Сетне се зае да пише върху опакото на листа с менюто всички „за“ и"против".
В три без десет излезе от закусвалнята и се отправи бавно към катедралата. Неколцина души му кимнаха или му пожелаха „приятен ден“, което му напомни, че в скоро време може да се прочуе още повече. Минувачите го гледаха с възхита и уважение и на него му се прииска да превърти лентата със седмица напред, за да види какво ще се чете тогава върху лицата им. Погледна си часовника: три без четири минути. Реши да обиколи църквата и да влезе от юг, където беше по-спокойно. Изкачи стъпалата по две наведнъж точно когато часовникът на църквата отброи три часа. Нат знаеше, че няма да спечели нищо, ако закъснее.