Елиот пребледня като мъртвец.
— Да, ще убия човек — отсече Нат и долепи цевта до челото на Елиот.
Погледна го — той бе коленичил, хленчеше, гърчеше се и се молеше за пощада.
— Няма да те убивам, защото така постъпват само малодушните — рече накрая и свали оръжието. — Не, искам да страдаш много повече, да умираш малко по малко от унижение. Утре ще разбереш какво всъщност мислят за теб хората в Хартфорд, а после трябва да преглътнеш и позора да видиш как ставам губернатор.
Нат се изправи, остави спокойно пистолета в ъгъла на писалището, обърна се и излезе от стаята. Видя, че Ребека се е спотаила в антрето отпред. Веднага щом я подмина, тя нахълта на бегом в кабинета. Нат излезе през отворената входна врата и се качи на автомобила.
Тъкмо излизаше през портата, когато чу изстрела.
Телефонът на Флечър звънеше едва ли не през пет минути. Ани обясняваше на всички, че мъжът й няма какво повече да каже, освен че поднася съболезнованията си на господин и госпожа Картрайт.
Малко след полунощ изключи телефона и се качи горе. В спалнята светеше, но тя с изненада видя, че Флечър не е там. Пак слезе долу — да провери в кабинета. Бюрото му както винаги бе отрупано с книжа, той обаче не седеше зад него. Ани пак се качи бавно горе и забеляза, че изпод вратата в стаята на Луси се процежда светлина. Отвори тихо, да не би момичето да е заспало на лампа. Надзърна вътре и видя, че мъжът й е приседнал на леглото и прегръща сънената им дъщеря. По страните му се стичаха сълзи. Той се извърна към жена си.
— Всичко останало е без значение — рече Флечър.
Когато се прибра, Нат завари майка си и Су Лин да седят на канапето. Лицето на Су Лин беше пепеляво, очите й бяха хлътнали, за няколко часа тя се бе състарила с десетина години.
— Сега ще ви оставя — рече майката на Нат, — но утре сутрин ще дойда пак. Не ме изпращайте.
Нат се наведе, целуна майка си за довиждане и седна до жена си. Притисна тъничкото й тяло до себе си, ала не каза нищо. Думите бяха излишни.
Не помнеше колко са седели така, когато чу полицейската сирена. Реши, че дразнещият звук скоро ще заглъхне в далечината, той обаче ставаше все по-силен и силен, докато накрая автомобилът закова със скърцащи спирачки пред тях. После Нат чу врата, която се затръшва, и тежки стъпки, последвани от силно думкане по вратата.
Вдигна ръка от раменете на жена си и слезе уморено долу. Отвори и видя шефа на полицията, от двете му страни стояха полицаи.
— Какво има?
— Много ви се струпа днес и наистина съжалявам — рече Дон Кълвър, — но съм длъжен да ви задържа под стража.
— Защо? — направо не повярва Нат.
— За убийството на Ралф Елиот.
Книга пета
Съдии
44.
Това не бе първият случай в американската история, когато върху бюлетините беше написано името на мъртъв кандидат, със сигурност не за пръв път един от кандидатите бе арестуван, но колкото и да търсеха, историците така и не откриха двете неща да са станали в един и същи ден.
Началникът на полицията разреши на Нат да се обади само на един човек — Том, който, макар и да бе три след полунощ, още будуваше.
— Ще събудя Джими Гейтс и идвам веднага в участъка. Тъкмо бяха приключили с взимането на отпечатъците, и Том дойде заедно с адвоката.
— Нали го помниш Джими, беше наш консултант, когато се сляхме с „Феърчайлд“ — каза той.
— Да, помня го — потвърди Нат и продължи да бърше ръцете си — беше ги измил, за да се махне мастилото по пръстите му.
— Разговарях с началника — уточни Джими, — не възразява да ви пусне, но утре в десет сутринта трябва да се явите в съда, за да ви предявят обвинение. Ще поискам да ви пуснат под гаранция, не виждам причина да откажат.
— Благодаря — рече безизразно Нат. — Нали помните, Джими, преди да започнем да изкупуваме акциите на „Феърчайлд“, ви помолих да ми намерите най-добрия адвокат по търговско право, който да ни представлява.
— Да, помня — потвърди другият мъж — и вие винаги сте подчертавали, че Логан Фицджералд се е справил блестящо.
— Повече от блестящо — промълви тихо Нат, — сега обаче искам да ми намерите най-добрия адвокат по наказателно право.
— Утре, когато се срещнем, ще ви дам две-три имена — да си изберете. В Чикаго има едно момче, което наистина е невероятно, дано само не е заето — рече Джими точно когато при тях дойде шефът на полицията.
— Господин Картрайт, може ли едно от момчетата да ви откара вкъщи?
— Не, благодаря, господин Кълвър, много мило от ваша страна, но аз ще откарам кандидата — намеси се Том.
— Вече казваш „кандидата“ едва ли не по инерция, сякаш това е малкото ми име — отбеляза Нат.