Нат влезе в препълнената съдебна зала и заедно с Том мина по пътеката в средата. Беше изненадан, че мнозина протягат ръка да се здрависат с него и дори му пожелават успех — имаше чувството, че е не в съд, а на предизборно събрание. Когато стигнаха в предната част на залата, Джими отвори вратичката, отделяща съдиите, прокурорите и подсъдимите от хората, дошли да позяпат. После отведе Нат на масата вляво и му каза да седне, след което се разположи на стола до него. Докато чакаха съдията, Нат погледна към щатския прокурор Ричард Ебдън, човек, от когото винаги се бе възхищавал. Знаеше, че той може да е страховит противник — как ли Джими щеше да посъветва клиента си да се държи с него.
— Всички да станат прави. Съдията Дийкинс.
Всичко се разигра точно както бе предсказал Джими и след пет минути те вече бяха на улицата, където се изправиха пред същите репортери, задали същите въпроси, които пак си останаха без отговор.
Докато си проправяха през навалицата път към чакащия автомобил, Нат отново се изуми колко много хора напират да му стиснат ръката. Том им каза да вървят по-бавно, спомнил си, че тези кадри ще бъдат излъчени в обедните новини. Нат поговори с всеки, отнесъл се доброжелателно с него, но така и не се сети какво да отговори на един мъж, който възкликна:
— Радвам се, че сте го убили това леке.
— Право към вас ли да карам? — попита Том, докато пъплеше през блъсканицата.
— А, не, дай да отскочим до банката и да обсъдим нещата — предложи Нат.
Спряха само веднъж, за да купят първото издание на „Курант“ — бяха чули как едно вестникарче крещи:
— Картрайт обвинен в убийство.
Том прояви интерес единствено към проучването на общественото мнение, резултатите от което бяха поместени на втора страница: сега Нат водеше с цели двайсет пункта пред Елиот.
— А на друг въпрос избирателите отговарят, че не бива да се отказваш — отбеляза Том, сетне продължи да чете.
По едно време вдигна рязко очи от вестника, но не каза нищо.
— Какво има? — попита Су Лин.
— Седем на сто са казали, че ако си ги помолел, и те на драго сърце са щели да убият Елиот.
Пред банката ги причакваше поредната тумба репортери и оператори, натъкнали се на същото ледено мълчание. Секретарката на Том ги пресрещна в коридора и съобщи, че избирателната активност на първичните избори е необичайно висока за този час на деня: републиканците очевидно искаха да се знае какво е мнението им.
Насядаха в заседателната зала и първото, което Нат каза, бе:
— Каквито и да са резултатите, партията вероятно очаква да се откажа и при тези обстоятелства ми се струва, че това е най-доброто, което мога да направя.
— Защо не оставиш да решат избирателите? — намеси се Су Лин. — Ако повечето те подкрепят, продължи да се бориш, така ще убедиш съдебните заседатели, че си невинен.
— И аз съм на това мнение — каза Том. — Кого друг да издигне партията, Барбара Хънтър ли? Дай да спестим на електората поне това.
— А вие, Джими, какво мислите? Все пак сте мой адвокат.
— По този въпрос не мога да ви дам безпристрастно становище — призна си той. — Както ви е известно, кандидатът на демократите ми е най-добрият приятел, но ако трябваше да съветвам него при същите обстоятелства и знаех, че е невинен, щях да му кажа да не се предава и да им натрие носовете на тия негодници.
— Все пак е възможно да изберат и мъртвец, тогава само Господ Бог знае какво ще се случи.
— Името му ще си остане върху бюлетината и ако избирателите гласуват за него, партията вероятно ще покани някого, който да го представлява — напомни Том.
— Сериозно ли говориш? — учуди се Нат.
— Повече от сериозно. Твърде често се спират на съпругата на кандидата и мен ако питаш, Ребека Елиот веднага ще се възползва от случая.
— Ако вас ви осъдят — допълни Джими, — тя със сигурност може да разчита, че хората ще гласуват за нея от състрадание.
— По-важното е дали можете да ми предложите адвокат, който да ме защитава в съда — напомни Нат.
— Не един, а цели четирима — отвърна Джими, след което извади от чантата си дебела папка. Отвори я. — Двама от Ню Йорк, и двамата са ми препоръчани от Логан Фицджералд, един от Чикаго, работил е по „Уотъргейт“, и четвъртият е от Далас. От десет години е губил само едно дело, и то защото убийството, извършено от клиента му, е било заснето с видеокамера. Днес смятам да се свържа по телефона и с четиримата, за да разбера дали са свободни. Около делото ще се вдигне голям шум, предполагам, че и четиримата ще се постараят да се освободят.
— А в Кънектикът няма ли адвокати, достойни да влязат в списъка? — попита Том. — Ако защитникът е от нашия щат, съдебните заседатели ще се вслушат по-внимателно в пледоарията му.