— Съгласен съм — рече Джими, — но единственият човек от същия калибър е прекалено зает.
— Кой? — поинтересува се Нат.
— Кандидатът на демократите за губернатор.
Нат се усмихна за пръв път.
— В такъв случай избирам него.
— Но точно сега той провежда предизборна кампания.
— Ако случайно не сте забелязали, това важи с пълна сила и за обвиняемия — напомни Нат, — пък и да не забравяме, изборите са след цели девет месеца. Ако случайно се окаже, че той ще се състезава с мен, тъкмо ще знае къде се намирам във всеки момент.
— Но… — повтори Джими.
— Предайте на господин Флечър Давънпорт, че ако се преборя за кандидат на републиканците, държа той да ме защитава в съда, и не разговаряйте с никого, докато Давънпорт не ми откаже. Ако онова, което съм чувал за него, е вярно, съм повече от сигурен, че ще се съгласи да ми бъде адвокат в това дело.
— Добре, щом настоявате, господин Картрайт.
— Да, настоявам — повтори Нат.
В осем вечерта, когато първичните избори приключиха, Нат спеше в колата на Том, който го караше към къщи. Шефът на предизборния му щаб реши да го остави да си почине. Нат не помнеше нищо друго, освен че, когато се е събудил, е видял до себе си на леглото Су Лин. Първата му мисъл беше за Люк. Жена му го погледна съсредоточено и му стисна ръката.
— Не — прошепна тя.
— Какво „не“? — учуди се Нат.
— Виждам по очите ти, скъпи, че се питаш дали искам да се откажеш, за да погребем както трябва Люк, и отговорът ми е „не“.
— Но първо трябва да се заемем с погребението, а после да се подготвим за процеса, да не говорим пък за самия процес.
— Да не говорим освен това за безкрайните часове, когато ще живееш само с черни мисли и ще ти бъде непоносимо трудно, ето защо отговорът ми пак е „не“.
— Неразумно е да очакваме, че съдебните заседатели няма да повярват на покрусената вдовица, която на всичкото отгоре се кълне, че е видяла с очите си убийството на своя съпруг.
— То оставаше да не го е видяла с очите си! — възкликна Су Лин. — Нали именно тя му е теглила куршума.
Телефонът върху нощното й шкафче иззвъня. Тя вдигна и заслуша внимателно, после си записа върху тефтерчето до апарата две цифри.
— Благодаря — каза Су Лин. — Ще му предам.
— Ще му предадеш какво? — попита Нат.
Тя откъсна листчето и го подаде на мъжа си.
— Обади се Том. За да ти съобщи резултатите от първичните избори.
Върху листчето беше написала само числата „69/31“.
— Кой все пак ги е получил тия шейсет и девет? — възкликна Нат.
— Следващият губернатор на Кънектикът — отвърна Су Лин.
По молба на директора господин Хендерсън опелото на Люк бе отслужено в параклиса към училище „Тафт“. Той обясни, че много от учениците искали да присъстват. Чак след смъртта на сина си Нат и Су Лин осъзнаха, че той е бил всеобщ любимец. Службата бе съвсем скромна, хорът, където Люк също беше пял и много се бе гордял с това, изпълни „Йерусалим“ на Уилям Блейк и „Не палувай“ на Коул Портър. Кати прочете откъс от Свещеното писание, милият стар Томо — друг, прощалното слово произнесе директорът.
Той подчерта колко стеснителен е бил Люк, как не е искал да бие на очи, как всички са го обичали и са му се възхищавали. Напомни на присъстващите колко добре момчето е изиграло ролята на Ромео и как едва тази сутрин директорът е разбрал, че Люк е бил приет в Принстънския университет.
Неколцина ученици и ученички от девети клас, участвали заедно с Люк в представлението на драмсъстава, изнесоха ковчега от параклиса. Този ден Нат научи много за сина си и се почувства гузен, задето чак сега е разбрал колко силно впечатление е правел той на връстниците си.
След опелото Нат и Су Лин отидоха у директора, който бе поканил в дома си най-близките приятели на Люк. Вътре нямаше къде игла да падне, но както господин Хендерсън обясни на Су Лин, всички смятали, че са добри приятели на момчето.
— Беше истински дар — каза простичко директорът.
Председателят на ученическия съвет в класа подари на Су Лин албум със снимки и кратички съчинения, написани от съучениците на сина й. След време, ако му докривееше, Нат отгръщаше албума, четеше някое от съчиненията и разглеждаше снимките. Имаше обаче една бележка, към която се връщаше отново и отново: „Люк бе единственото момче, което, докато е разговаряло с мен, нито веднъж не е споменало тюрбана или цвета на кожата ми. Той просто не ги забелязваше. Надявах се да ми бъде приятел до края на живота. Малик Синг, 16 г.“
След като си тръгнаха от къщата на директора, Нат зърна Кати — свела глава, тя седеше сам-сама в парка. Су Лин се приближи и седна до нея. Прегърна я и се помъчи да я успокои.