— Не, не стигнах чак дотам, макар че познавам доста студенти, които го направиха.
— Това означава ли, че ще отидеш в армията?
— Не, Нат, за разлика от теб нямам такава будна гражданска съвест. Ще карам, както е по закон. Баща ми е намерил във Вашингтон адвокат, който се занимава именно с отлагане от военна служба, сигурен е, че ще успее да ме измъкне — поне докато завърша.
— Ами онова момче, което се е кандидатирало заедно с теб за представител на първокурсниците в студентския съвет и се е изказало толкова разпалено за отговорността на американците пред народите, „стремящи се да участват в демокрацията“ — то какво е решило? — поинтересува се Нат.
— Нямам представа — отвърна Том, — но ако получи повиквателна, нищо чудно да се срещнете на предната линия.
Месеците отминаваха, Флечър все не получаваше и не получаваше кафяв плик и вече си мислеше, че може би е сред късметлиите, които няма да бъдат мобилизирани. Но беше решил и какво ще прави, ако все пак тъничкият плик дойде.
Когато получи повиквателна, Джими веднага се обади на баща си, който го посъветва да поиска отлагане, понеже е първокурсник, но да обясни, че след три години ще помисли отново. Освен това той напомни на сина си, че дотогава може да има нов президент, нови сенатори и конгресмени и американците едва ли ще бъдат във Виетнам. Джими го послуша. После обсъди от нравствена гледна точка въпроса с Флечър.
— Нямам намерение да излагам на опасност живота си и да се бия срещу някаква пасмина виетнамци, които сега може и да не се стряскат от военното ни превъзходство, но все някой ден ще приемат капитализма.
Ани подкрепи брат си. Радваше се, че Флечър не е получил повиквателна. Не се и съмняваше какво ще направи той.
На пети януари 1968 година Нат се яви в местната наборна комисия.
След обстоен медицински преглед го заведоха при майор Уилис. Той бе възхитен от Картрайт с неговите физически данни и желязно здраве — цяла сутрин се беше разправял с младежи, изтъкващи хиляди причини да ги обявят за физически негодни за военна служба. Следобед Нат се яви на тест и от сто въпроса отговори правилно на деветдесет и седем.
Вечерта заедно с още петдесет новобранци се качи на автобус, който трябваше да ги откара в Ню Джърси. По време на сякаш безкрайното бавно пътуване до другия щат Нат въртя дълго в ръце пластмасовите чинийки с храната, която му бяха дали, и после се унесе.
Най-сетне рано на другата сутрин автобусът спря във Форт Дикс. Бъдещите войници бяха посрещнати от крясъците на старшините. Разпределиха ги набързо по сглобяемите бараки и ги оставиха да поспят два-три часа.
На следващата заран Нат — понеже нямаше друг избор — стана в пет часа и след като го подстригаха нула номер, му дадоха униформа. Сетне всичките петдесет новобранци получиха заповед да напишат писмо на родителите си и да изпратят у дома всичко, свързано с живота им на цивилни.
През деня Нат бе повикан на разговор при специалист четвърти ранг Джаксън, който, след като прегледа документите му, имаше само един въпрос:
— Давате ли си сметка, Картрайт, че сте могли да поискате освобождаване от военна служба?
— Да, уважаеми господине.
Специалист Джаксън вдигна вежда.
— И въпреки че сте били посъветвани да го сторите, сте постъпили в армията, така ли?
— Не ми се е налагало да се съветвам, уважаеми господине.
— В такъв случай, редник Картрайт, веднага щом минете начална подготовка, със сигурност ще кандидатствате за офицерска школа. — Известно време мъжът мълча. — Но не хранете особени надежди, от петдесет кандидатствали приемат само двама души. Между другото, не ме наричайте „уважаеми господине“. Предостатъчно е да се обръщате към мен и със „специалист четвърти ранг“.
Години наред Нат беше правил всекидневни кросове и смяташе, че е в добра форма, въпреки това обаче много скоро установи, че в армията влагат друго значение в тази дума, което не е докрай обяснено в речника на Уебстър. Всичко тук беше съвсем оскъдно: храната, облеклото, отоплението и най-вече леглото, на което очакваха да спи. Нат си помисли, че сигурно са го внесли чак от Северен Виетнам, та новобранците да живеят в същите тежки условия, както и врагът.
Следващите два месеца ставаше всяка сутрин в пет, взимаше си студен душ — думата „топлина“ просто не съществуваше в речника на военните, — обличаше се, хапваше надве-натри, сгъваше старателно завивките, слагаше ги в края на леглото и в шест часа заставаше в строя на плаца заедно с всички останали от Втори взвод на Първа рота.
Всяка сутрин пред тях се изправяше сержантът по военна подготовка Ал Куамо — винаги изглеждаше като изваден от кутийка и Нат дори се чудеше дали той не става в четири през нощта да си глади униформата. Ако през следващите четиринайсет часа младежът понечеше да заговори някого, Куамо веднага питаше какво и защо. На ръст беше колкото Нат, но приликите свършваха дотук. Младежът непрекъснато беше в движение, та все не можеше да преброи медалите на сержанта.