Линията запука, сетне някой каза:
— Чувам те, „Кос едно“, къде се намирате?
Нат позна провлачения южняшки говор на капитан Дик Тайлър.
— На около седемдесет километра южно от вас.
— Чакаме ви след четвърт час.
— Прието. Ще ни видите в последния момент, угасили сме светлините по корпуса.
— Добре — чу се същият провлачен говор.
— Намерихте ли къде да кацнем?
— На хребета долу има равна полянка — отговори Тайлър, — тя обаче ще побере най-много един хеликоптер, освен това в тоя дъжд, да не говорим пък за калта, ще ви бъде адски трудно да кацнете.
— Къде точно се намирате?
— Пак на същото място северно от река Дин. — Известно време Тайлър мълча. — Почти сигурен съм, че виетнамците са тръгнали да прекосяват реката.
— Колко души сте?
— Седемдесет и осем.
Нат знаеше, че два взвода правят деветдесет и шест души.
— И колко трупа? — попита пилотът, все едно се интересуваше колко яйца иска капитанът за закуска.
— Осемнайсет.
— Добре, бъдете готови да качите във всеки хеликоптер по шестима бойци и два трупа. Веднага щом ме видиш, се мятай на борда.
— Ще бъдем готови — отвърна капитанът. — Колко показва твоят часовник?
— Осем и трийсет и три — уточни пилотът.
— В осем и четирийсет и осем ще изстрелям червена сигнална ракета.
— Осем и четирийсет и осем, една червена сигнална ракета — повтори пилотът. — Прието. Изключвам.
Нат беше изненадан колко спокоен е — само след двайсетина минути и той, и вторият пилот, и стрелците отзад можеха да са мъртви. Но полковник Тремлет често му беше повтарял, че не храбреците, а спокойните мъже обикновено спасяват човешкия живот. Следващия четвърт час всички мълчаха. Нат имаше време да обмисли решението, което е взел: дали и той щеше да е мъртъв след двайсет минути?
После изживя петнайсетте най-дълги минути в живота си — не откъсваше очи от непроходимата джунгла, осветена само от нащърбената месечина. Радиостанцията мълчеше. Нат се извърна към стрелците в дъното на вертолета точно когато той се понесе току над дърветата. Момчетата вече стискаха оръжието с пръст върху спусъка и внимаваха отнякъде да не изникне опасност. Нат се беше загледал през страничния прозорец, когато най-неочаквано високо в небето блесна червена сигнална ракета. Волю-неволю си помисли, че точно в този миг е могъл да пие кафе в столовата.
— Тук „Кос едно“ — обади се пилотът и наруши мълчанието по радиостанцията. — Не включвайте светлините отдолу на корпуса, докато до срещата не останат трийсет секунди. И не забравяйте, аз ще се приземя пръв.
Пред пилотската кабина се стрелна сноп зелени трасиращи куршуми, стрелците веднага отговориха на огъня.
— Виетнамците ни надушиха — рече отсечено пилотът. Гмурна се с хеликоптера вдясно и Нат за пръв път зърна неприятеля. Виетнамците напредваха нагоре по хълма, само на неколкостотин метра от мястото, където вертолетът щеше да опита да кацне.
Флечър прочете във „Вашингтон Поуст“ статията за героичната случка, запленила въображението на американците във война, за която никой не искаше и да знае. Седемдесет и осем пехотинци, попаднали в засада в джунглата в Северен Виетнам и обкръжени от враг, който ги превъзхождал значително по численост, били спасени от отряд хеликоптери, прелетели над опасния терен и не успели да кацнат заради вражеския огън. Флечър разгледа внимателно подробната рисунка на страницата отсреща. Лейтенант Чък Филипс, командир на отряда, се снишил пръв и спасил десетина хванати като в капан бойци. По време на спасителната операция прелетял с вертолета само на няколко метра над земята. Така и не забелязал, че докато маневрирал и после се извисявал, за да направи място на втория хеликоптер, друг офицер — лейтенант Картрайт, скочил от управляваната от него машина.
Сред труповете в третия хеликоптер било и тялото на командващия — капитан Дик Тайлър. Лейтенант Картрайт поел незабавно командването и започнал да направлява контранастъплението, като същевременно координирал спасяването на другите бойци. Останал последен на бойното поле и се качил след всички на дванайсетия хеликоптер. Всички дванайсет машини се отправили обратно към Сайгон, но на летище „Айзенхауер“ кацнали само единайсет.
Бригаден генерал Хейуорд веднага изпратил втори спасителен отряд: същите единайсет пилоти заедно с екипажите настояли да се върнат, за да намерят изчезналия вертолет, но макар че многократно навлизали във вражеска територия, така и не открили и следа от него. По-късно Хейуорд описал Нат Картрайт, който при мобилизирането си бил първокурсник в Университета на щат Кънектикът и който бил зарязал следването, за да се запише доброволец, — като пример за подражание на всички американци и като човек, който по думите на Линкълн е „проявил висша степен на родолюбие“. „Ще го открием жив или мъртъв“, се зарекъл бригаден генерал Хейуорд.