— Къде си? — изкрещя колкото му глас държи. Стенанието стана малко по-силно. Нат се завъртя и видя едрото тяло на щабен сержант Форман, заклещено сред клонаците само на няколко метра от разбития хеликоптер. Приближи се още малко, стоновете станаха още по-силни.
— Чуваш ли ме? — попита Нат.
Докато сваляше сержанта на земята, той само отвори и затвори очи. Чу се да казва:
— Не се притеснявай, ще те върна у дома.
Прозвуча така, сякаш го е изрекъл школски герой от комикс. Нат откачи от колана на сержанта компаса, погледна към слънцето и видя предмета — беше се закачил на дърветата. Би дал всичко, само и само да го свали. Дотътри се до ствола на дървото. Подскочи със сетни сили на един крак, хвана един от клоните и го дръпна с надеждата предметът да се откачи. Тъкмо да се откаже, когато той се смъкна с два-три сантиметра. Нат разтресе още по-силно клона — предметът пак се плъзна надолу и най-неочаквано, изневиделица се свлече на земята. Щеше да падне върху главата на Нат, ако той не се беше проснал на земята. Не можеше да отскочи.
Почина си малко, после повдигна бавно щабния сержант и го положи внимателно върху носилката. Остави я на земята и загледа как слънцето се скрива зад най-високото дърво: за днес бе изпълнило своя дълг по тези земи.
Нат беше чел някъде как след автомобилна катастрофа една майка спасила детето си, като цяла нощ му говорела. И той говори чак до заранта на щабния сержант.
Докато четеше, Флечър направо не можеше да повярва, че с помощта на местни селяни лейтенант Нат Картрайт е влачил носилката от село на село триста трийсет и осем километра и е гледал цели седемнайсет пъти как слънцето изгрява и залязва, докато накрая е стигнал предградията на Сайгон, където двамата мъже били откарани по спешност в най-близката военнополева болница.
След три дни щабен сержант Спек Форман издъхнал — така и не разбрал как се казва лейтенантът, който го бил спасил и който сега се борел за живота си.
Флечър не пропускаше нищо, свързано с лейтенант Картрайт — не се и съмняваше, че той ще оживее.
Една седмица по-късно откарали със самолет Нат в базата „Зама“ в Япония, където го оперирали, за да му спасят крака. След месец му разрешили да се върне в Щатите и го настанили във военна болница „Уолтър Рийд“ във Вашингтон, където той да се възстанови напълно.
След това Флечър видя Нат Картрайт на първа страница на „Ню Йорк Таймс“ — той се ръкуваше с президента Джонсън в розовата градина в Белия дом.
Беше удостоен с орден „За храброст“.
15.
Майкъл и Сюзан Картрайт бяха на седмото небе от щастие: бяха поканени в Белия дом, за да видят как синът им получава в градината с розите орден „За храброст“. След церемонията президентът Джонсън изслуша внимателно бащата на Нат, който се впусна да обяснява колко трудно ще им бъде на американците, ако всички вземат да доживеят до деветдесет години, а нямат добра застраховка „Живот“.
— През следващия век американците ще прекарват в пенсия точно толкова години, колкото и ще работят — отбеляза той и на другата сутрин Линдън Джонсън повтори думите му пред целия кабинет.
Докато се връщаха в Кромуел, майката на Нат го попита какво смята да прави оттук нататък.
— И аз не знам, не зависи от мен — отвърна той. — Имам заповед в понеделник да се явя във Форт Бенинг, там ще разбера какво ми готви полковник Тремлет.
— Още една пропиляна година — рече майка му.
— Така се изгражда характер — вметна баща му, който още сияеше от дългия непринуден разговор с президента.
— Нат едва ли се нуждае от това — достатъчно е изградил характера си — каза майката.
Нат се усмихна и се загледа през прозореца в пейзажа. Докато беше тътрил цели седемнайсет дни и седемнайсет нощи носилката почти без да спи и да се храни, се беше питал дали някога ще види отново родната земя. Замисли се над думите на майка си и волю-неволю се съгласи с нея. Ядоса се, че е пропилял цяла година в това да попълва формуляри, да козирува и да гледа как му козируват, да обучава следващите, които щяха да заемат мястото му. От командването му бяха дали да разбере, че няма да допуснат да се върне във Виетнам и да излагат на опасност живота на един от малкото всепризнати герои на Съединените щати.
Същия ден, докато вечеряха, баща му повтори няколко пъти разговора, който е провел с президента, и накрая помоли Нат да им разкаже още нещо за Виетнам.
Младежът цял час описва Сайгон, селата и хората и почти не спомена за службата си в интендантството.
— Виетнамците са работливи и сърдечни — каза той на майка си и баща си, — наистина се радват, че сме там, но никой и от двете страни не смята, че ще стоим в страната вечно. Опасявам се, че историята ще определи тази война като безсмислена: щом приключи, тя бързо ще се изличи от съзнанието на американците. — Той се извърна към баща си. — Твоята война поне е имала някаква благородна цел.