Майката на Нат кимна, а младежът се изненада, че този път баща му не е възразил.
— Има ли спомен, който се е врязал в паметта ти? — поинтересува се майката с надеждата Нат да разкаже какво е изживял на фронта.
— Да, има. Най-силно впечатление ми направи неравенството между хората.
— Да де, но ние правим всичко по силите си, за да помогнем на хората в Южен Виетнам — отбеляза баща му.
— Не ти говоря за виетнамците, татко — възрази Нат. — Говоря ти за хората, които Кенеди е описал като „моите събратя, американците“.
— Събратя американци ли? — учуди се майка му.
— Да, защото най-яркият ми спомен е как се отнасяме към бедните малцинства, най-вече към чернокожите. А те преобладаваха на бойното поле, и то не за друго, а защото не им е по джоба да наемат някой нашумял адвокат, който да им обясни как да изклинчат от военна повинност.
— Но най-добрият ти приятел…
— Знам, знам — прекъсна го Нат. — Радвам се, че Том не отиде във Виетнам, нищо чудно да го беше сполетяла участта на Дик Тайлър.
— Значи съжаляваш за решението си? — попита тихо майка му.
Известно време Нат мълча, сетне отговори:
— Не, не съжалявам, но често си мисля за Спек Форман, за жена му и трите му деца в Алабама и се питам за какво е послужила смъртта му.
На другата сутрин стана рано, за да хване първия влак за Форт Бенинг. Когато локомотивът навлезе в гара „Кълъмбъс“, Нат си погледна часовника. До срещата му с полковника имаше цял час, затова той реши да извърви пеш трите километра до военната академия. По пътя нямаше как да не забележи, че е в гарнизонен град: непрекъснато срещаше военни и онези, които бяха с чин, по-нисък от капитан, му козируваха. Някои дори се усмихваха, забелязали ордена „За храброст“, все едно са срещнали звездата от колежанския отбор по американски футбол.
Нат застана пред кабинета на полковник Тремлет цели петнайсет минути преди уговорената среща.
— Добро утро, капитан Картрайт. Полковникът нареди, веднага щом се явите, да ви отведа в кабинета му — каза му адютантът, по-младичък и от него.
Нат влезе при полковник Тремлет, застана мирно и изкозирува. Полковникът стана иззад писалището и прегърна младежа. Адютантът така и не успя да потули изненадата си — смяташе, че само френските офицери се прегръщат при среща. Тремлет покани с ръка Нат да се разположи на стола от другата страна на писалището. Седна на своя стол, отвори дебела папка и се зачете.
— Имаш ли представа какво искаш да правиш през следващата година?
— Не, господин полковник, но тъй като не ми разрешават да се върна във Виетнам, с радост бих приел някогашното ви предложение — да остана във военната академия и да ви помагам с новобранците.
— Мястото вече е заето — отвърна Тремлет, — пък и сега не съм сигурен, че това е най-доброто за теб.
— Нещо друго ли имате предвид? — поинтересува се Нат.
— Да — призна полковникът. — След като разбрах, че се връщаш в Щатите, се свързах с най-добрите юрисконсулти на академията — да ми дадат съвет. Като цяло мразя юристите и адвокатите — гадно племе са, знаят да се сражават само в съдебната зала, — но трябва да призная, че в този случай се проявиха като изключително изобретателни. — Младежът не каза нищо, изгаряше от нетърпение да разбере какво има предвид полковникът. — Правилниците и законите могат да се тълкуват по най-различни начини. Как иначе юристите ще си вадят хляба? — възкликна Тремлет. — Преди една година ти получи призовка и се яви да отбиеш военната си служба, без да увърташ и да клинчиш, после получи офицерско звание и беше пратен във Виетнам, където, слава Богу, доказа, че съм грешал.
На Нат му идеше да подкани полковника да говори по същество, но размисли.
— А, да, Нат, забравих да попитам дали искаш кафе.
— Не, благодаря — отвърна младежът, като се постара да прикрие нетърпението си.
Полковникът се усмихна.
— Аз ще пийна едно. — Той вдигна телефонната слушалка. — Я ми направи кафе, Дан — заръча Тремлет. — Може да донесеш и някоя и друга поничка. — Пак погледна Нат. — Сигурен ли си, че не искаш и ти?
— Забавлявате се, нали, господин полковник? — не се сдържа Нат и също се усмихна.
— Да ти призная, да — отвърна полковникът. — Отне ми доста седмици, докато убедя Вашингтон да приеме предложението ми, дано ми простиш, че протакам.
Нат пак се подсмихна и се облегна на стола.