— Както личи, разполагаш с няколко възможности, но според мен повечето са си чиста загуба на време. Би могъл например да подадеш молба за демобилизация въз основа на това, че си бил ранен по време на битка. Ако тръгнем по този път, накрая ще получиш малка пенсийка и след около шест месеца ще се измъкнеш оттук — бил си в интендантството, не е нужно да ти обяснявам колко дълго се точи оформянето на документите. Както сам каза, би могъл да останеш до края на службата тук, в академията, но за какво ми е един инвалид? — ухили се полковникът точно когато в кабинета влезе адютантът, понесъл табла с кафеник, над който се виеше пара, и две чаши. — От друга страна, би могъл да отидеш в някоя от базите в по-дружелюбна среда, например в Хонолулу, но мен ако питаш, едва ли се налага да биеш толкова път, колкото да си намериш танцьорка. Ала каквото и да ти предложа — допълни Тремлет и отново погледна надолу към досието на Нат, — накрая пак ще козируваш още цяла година. Затова ще те попитам без недомлъвки, Нат. Какво смяташ да правиш, след като отбиеш двегодишната военна служба?
— Смятам да се върна в университета и да си продължа следването.
— Така си и знаех — възкликна полковникът. — Значи ще направиш точно това.
— Да, но семестърът започва след седмица — напомни младежът, — а както сам казахте, оформянето на документите ще отнеме…
— Освен ако не подадеш молба да останеш в армията още шест години, тогава ще видиш колко бързо се уреждат документите.
— Да остана в армията още шест години ли? — повтори невярващо Нат. — Надявах се да се махна, не да оставам в нея.
— Това и ще направиш — натърти полковникът, — но само ако подадеш молба за още шест години служба. — При твоята подготовка, Нат — допълни той, след което стана и заснова напред-назад из кабинета, — можеш още сега да постъпиш в който поискаш университет и не само това, армията ще ти плаща обучението.
— Но аз вече съм си изкарал стипендия — напомни младежът на командващия.
— Знам, знам, тук го пише — рече полковникът и погледна към отворената папка пред себе си. — Университетът обаче не ти предлага в добавка и капитанска заплата.
— Ще ми плащат да следвам ли? — възкликна Нат.
— Да, ще получаваш цяла капитанска заплата плюс командировъчни, ако заминеш за чужбина.
— Да замина за чужбина ли? Но аз не кандидатствам за университета на Виетнам, искам да се върна в Кънектикът, а после да постъпя в Йейлския университет.
— Така и ще направиш. По закон, ако си служил в чужбина, в район, където се води война, цитирам дословно… — Полковникът обърна още една страница в досието на Нат. — „Кандидатствалият да продължи образованието си получава същия статут, както на последното място, където е служил.“ Реших, че юристите вече са ми симпатични — вдигна очи полковникът, — защото те, моля ти се, измислиха нещо още по-добро. — Тремлет отпи от кафето, а Нат продължи да мълчи. — Ти не само ще получаваш цялата капитанска заплата и командировъчните — продължи полковникът, — но заради раняването, след като изтекат шестте години, автоматично отиваш в запас и тогава вече ще ти плащат и капитанска пенсия.
— Как в Конгреса са приели такъв закон? — учуди се Нат.
— Явно са решили, че никой няма да отговаря и на четирите условия едновременно — отвърна Тремлет.
— Сигурно има и някаква уловка — вметна младежът.
— О, да, има — потвърди вече сериозно полковникът. — Дори в Конгреса гледат да си подсигурят гърба. — И този път Нат реши да не го прекъсва. — Първо, ще бъдеш длъжен всяка година да минаваш във Форт Бенинг половинмесечно интензивно обучение, за да не излизаш от форма.
— Ще ми бъде приятно — зарадва се Нат.
— В края на шестте години — продължи полковникът така, сякаш младежът не го е прекъсвал, — ще подлежиш на мобилизация, докато навършиш четирийсет и пет години — в случай на нова война ще бъдеш призован.
— Това ли е? — попита невярващо Нат.
— Да, това е.
— И какво да правя оттук нататък?
— Подпиши шестте документа, изготвени от юрисконсултите, и ние ще имаме грижата следващата седмица по това време да са ги получили в Университета на Кънектикът. Между другото, вече разговарях с ректора, в понеделник те чакат. Помоли да съм ти предадял, че първата лекция започва в девет. Вижда ми се късничко — допълни той.
— Знаели сте и как ще реагирам, нали? — попита Нат.
— Защо да си кривя душата — призна си Тремлет, — бях наясно, че това ще ти се стори по-приемливо, отколкото следващите дванайсет месеца да ми правиш кафе. Между другото, още ли си сигурен, че не ти се пие? — попита полковникът и си наля втора чаша.