— Хората от третата възраст са най-бързо разрастващата се прослойка сред електората и щом избирателите видят как Хари тика бебешката количка, резултатите му със сигурност ще скочат най-малко с един процент.
— А ако и ние с Ани имаме дете, процентите ще се увеличат ли с още един?
— Не, не — отговори Марта, — важен е моментът. Просто помни, че Хари ще се явява отново на избори чак след две години.
— Нима наистина смяташ, че трябва да насрочим раждането на първото си дете така, че то да съвпадне с датата на следващите избори, на които ще се яви Хари?
— Ще се изненадаш колко политици правят точно това.
— Честито, Джоана — възкликна сенаторът и прегърна снаха си.
— Дали синът ти ще се научи някога да пази тайна? — изсъска младоженката, докато вадеше ножа от тортата.
— Не, ако с това ще зарадва приятелите си — призна сенаторът, — но ако е убеден, че тайната ще нарани някого, когото обича, ще я пази до гроб.
16.
Професор Карл Ейбрахамс влезе в аудиторията точно в девет. Имаше по осем лекции на семестър и ако се вярва на мълвата, за трийсет и седем години не беше пропуснал нито една. Повечето други слухове, които се носеха за него, не можеха да бъдат потвърдени, ето защо той ги отхвърляше като несъстоятелни.
Въпреки това студентите ги предаваха от уста на уста и те се бяха превърнали в част от университетския фолклор. Всеки студент, осмелил се да се заяде с Ейбрахамс, беше обречен да понесе злъчното му чувство за хумор — това поне можеше да се провери всяка Божа седмица. Единствени тримата президенти, канили го за член на Върховния съд, си знаеха дали той се е отнесъл и с тях по този начин. Затова пък се знаеше със сигурност, че ако някой заговори на тази тема, Ейбрахамс отвръща, че ще служи на народа си по-добре, ако обучава следващото поколение юристи и създава възможно най-много почтени, добросъвестни съдии, прокурори и адвокати, отколкото ако разчиства бъркотията, забъркана от слаби юристи.
Според „Вашингтон Поуст“ ученици на Ейбрахамс били двама от членовете на сегашния Върховен съд, двайсет и двама федерални съдии и мнозина от деканите на най-известните юридически факултети.
След първата от осемте лекции на професора Флечър и Джими не си правеха никакви илюзии — знаеха, че ги чака къртовски труд. Все пак Флечър смяташе, че в последния курс, преди да вземе бакалавърска степен, се е трудил достатъчно дълго и често си е лягал посред нощ. На професор Ейбрахамс му трябваше около седмица, за да покаже на младежа, че може да работи още повече и да си ляга още по-късно.
Постоянно напомняше на първокурсниците, че в края на обучението не всички ще чуят прощалното му слово, с което той ще изпрати новоизлюпените юристи. Джими само свеждаше глава. Флечър се заседяваше в библиотеката и Ани нерядко го виждаше чак след като затвореха. Понякога Джими излизаше по-рано, за да отиде при Джоана, но рядко си тръгваше без няколко тома под мишница. Флечър сподели с Ани, че не помни брат й да се е трудил някога толкова усърдно.
— А щом се роди и детето, ще му стане още по-тежко — напомни тя на мъжа си една вечер, когато отиде да го вземе от библиотеката.
— Джоана явно е нагласила нещата така, че да роди през лятната ваканция и още в началото на семестъра да се върне на работа.
— Не искам първата ни рожба да расте така — отсече Ани. — Смятам да отгледам децата ни в нашия дом, като майка на пълен работен ден, освен това държа те да имат баща, който се прибира рано и им чете книжки.
— Защо не! — засмя се Флечър. — Но ако размислиш и решиш да ставаш председател на управителния съвет на „Дженеръл Мотърс“, нямам нищо против и да сменям пелените.
След като Нат се върна в университета, първото, което го изуми, бе, че неговите състуденти му се струват незрели дечковци. Беше изкарал достатъчно кредити, за да запише втори курс, но студентите, с които бе общувал, преди да получи повиквателната, и досега обсъждаха най-нашумелия попсъстав или кинозвезда, а той не беше и чувал за „Дорс“. Чак на първата лекция си даде сметка до каква степен изживяното във Виетнам е преобразило живота му.
Правеше му впечатление и че състудентите му не се отнасят с него като с равен не на последно място защото и някои от преподавателите го гледаха със страхопочитание. Беше му приятно, че се радва на такова уважение, ала бързо установи, че медалът си има и обратна страна. През коледната ваканция го обсъди с Том, който заяви, че разбирал защо някои странят от Нат — смятали, че е избил най-малко стотина виетнамци.
— Най-малко стотина виетнамци ли? — повтори невярващо Нат.