— Двата крака означават нещо съвсем различно.
— Какво? — попита младежът.
— Няма да ти кажа, но щом успя да разбереш какво означава в превод името ми, значи си достатъчно умен да схванеш значението и на двата крака и никога вече да не ги слагаш върху моите, освен ако…
В петък следобед Том откара Нат и Су Лин у леля си — госпожица Ръсел, която живееше в зелените предградия на Бостън. Тя очевидно беше говорила с майката на момичето, защото го настани в спалнята на централната стълбищна площадка, точно до своята, и прати Нат и Том чак в източното крило.
На другия ден след закуска Су Лин излезе — имаше уговорена среща с преподавателя по статистика в Харвардския университет, а Нат и Том се разходиха бавно по пътя, откъдето щяха да минат участниците в бягането на пресечен терен, нещо, което Нат правеше винаги когато му предстоеше да тича в непозната местност. Огледа всички утъпкани пътеки, а излезеше ли при ручей, порта или внезапно изникнала падинка, ги прекосяваше по няколко пъти на бегом.
Докато се връщаха по моравата, Том го попита какво ще прави, ако Су Лин се прехвърли в Харвардския университет.
— И аз ще се преместя и ще запиша икономика.
— Толкова ли силни са чувствата ти към нея?
— Да и не мога да рискувам някой друг да сложи и двата си крака върху нейните.
— Какви ги дрънкаш?
— Ще ти обясня друг път — обеща младежът и спря при един поток. — Къде според теб ще го прекосят участниците в състезанието?
— Нямам представа — призна си приятелят му, — но ми се струва доста широк, надали ще го прескачат.
— Така си е, сигурно стъпват по плоските големи камъни в средата.
— Как постъпваш, ако не си сигурен? — поинтересува се Том.
— Следвам по петите някого от противниковия отбор, защото те ще прекосят по инерция ручея на най-удобното място.
— Още сме в началото на сезона, на кое място се надяваш да завършиш?
— Ще бъда доволен, ако вляза в класирането.
— Нещо не разбирам! Не влизат ли всички в него?
— А, не. Във всеки отбор има по осмина бегачи, но само шестима участват в крайното класиране. Ако завърша на дванайсето или на по-предно място, ще включат и мен. След края на бягането събират времето на първите шестима във всеки отбор, печели онзи, чието време е по-малко. И така, седмият и осмият ще участват в класирането само ако изпреварят по време някой от първите шестима в другия отбор. Разбра ли?
— Май да — рече Том и си погледна часовника. — Я да се прибирам, обещах на леля Абигейл да обядвам с нея. Ти ще дойдеш ли?
— Не, ще отида при другите от отбора, ще хапнем по един банан и по листо маруля и ще изпием чаша вода. Нали ще вземеш Су Лин? Постарай се да дойде навреме, за да не изпусне старта.
— Едва ли ще се наложи да й напомням — каза Том. Когато влезе в къщата, завари леля си и Су Лин да ядат задушени скариди и да си бъбрят оживено. Забеляза, че още Щом го е видяла, леля му е побързала да смени темата.
— Сядай да хапнеш, ако искаш да се върнеш навреме за старта — подкани тя.
След две порции задушени скариди Том поведе Су Лин към мястото, където щеше да се състои надбягването. Обясни й, че Нат е казал да застанат по средата на трасето, така че да виждат поне на километър и половина състезателите и да успеят да се върнат за финала.
— Знаеш ли правилата? — попита накрая момчето.
— Да, Нат ми ги обясни — доста засукана система, в сравнение с която сметалото изглежда съвсем съвременно. Искаш ли да ти обясня?
— Да, няма да бъде зле.
Излязоха на мястото, което Нат им беше избрал. Не се наложи да чакат дълго, докато първият състезател се появи на билото на хълма. Двамата загледаха как капитанът на бостънския отбор се стрелва нататък към финала, покрай тях се изнизаха още десет бегачи, накрая изникна и Нат. Махна им и затича по нанадолнището.
— Ще се нареди последен от участниците, които ще бъдат включени в класирането — отбеляза Су Лин, когато те се отправиха по прекия път към финала.
— Обзалагам се, че след като те види, ще дръпне две-три места напред — подсмихна се момчето.
— Стига си ме ласкал, де — отвърна Су Лин.
— Ще приемеш ли предложението на Харвардския университет? — попита тихо Том.
— Вече го приех, но при едно условие.
Младежът си замълча. Су Лин не му спомена какво е това условие и той реши да не подпитва.
Изминаха почти на бегом последните двеста-двеста и петдесет метра и стигнаха при финала точно когато капитанът на бостънци вдигна ръце и го прекоси победоносно. Том се оказа прав: Нат финишира девети и бе четвъртият от своя отбор, включен в класирането. И двамата се завтекоха да го поздравят, сякаш именно той е победил. Нат се просна изтощен на земята — беше много разочарован, че не се е представил по-добре, когато научи, че Бостънският университет е бил с трийсет и една на двайсет и четири точки.