— Такъв е редът, господин Ейбрахамс.
— В такъв случай вероятно ще улесня съда, ако още сега заявя, че при повторно гледане на делото ние с господин Давънпорт отново ще защитаваме обвиняемата.
— Признателен съм ви за дребното уточнение — рече съдията — беше се отърсил от стъписването. — А сега, господин Стамп — обърна се той към главният прокурор, — нека ви попитам дали обвинението смята да възбуди ново дело по случая.
Всички се извърнаха към петимата от екипа на прокурора, които бяха събрали глави и водеха оживен разговор. Абърнати дори не опита да ги прекъсва и подканя. След малко господин Стамп стана на крака.
— Не смятаме, господин съдия, че е в интерес на щата да възбуждаме ново дело.
В съдебната зала се чуха ръкопляскания, а професорът откъсна един от жълтите листове в бележника и го побутна към ученика си. Флечър го погледна, стана и прочете дума по дума написаното.
— При тези обстоятелства, господин съдия, настоявам клиентката ми да бъде пусната незабавно на свобода. — Погледна следващото изречение на професора и прочете и него: — Разрешете да благодаря на господин Стамп и на екипа му за професионализма и съпричастността.
Съдията кимна, а господин Стамп се изправи още веднъж.
— Разрешете и аз да поздравя адвоката и неговия консултант. Те се явяват за пръв път в съдебната зала. Пожелавам на господин Давънпорт успех в неговата, убеден съм, многообещаваща кариера.
Флечър озари Ани с усмивка, а професор Ейбрахамс отново стана от мястото си.
— Възразявам, господин съдия. — Всички се вторачиха в професора. — Лично аз не съм чак толкова убеден в това — допълни той. — Смятам, че има да се свърши много работа, докато това обещание се изпълни.
— Съгласен съм — рече съдия Абърнати.
— Когато навърших девет години, благодарение на майка си вече знаех два езика и бях готова да се влея в образователната система на Сторс.
— И аз съм започнала там — отбеляза Сюзан.
— Но съвсем малка установих, че ми е по-приятно да боравя с цифри, отколкото с думи. — Майкъл Картрайт кимна с разбиране. — Извадих голям късмет, хобито на учителя ми по математика беше статистиката, той беше запален и по компютрите и смяташе, че в бъдеще те ще играят голяма роля.
— И ние, застрахователите, разчитаме все повече на тях — вметна Майкъл и се зае да пълни лулата си.
— Колко голям е компютърът на застрахователното ви дружество, господин Картрайт? — поинтересува се Су Лин.
— Горе-долу колкото тази стая.
— Следващото поколение студенти ще работят с компютри колкото плота на банките в аудиториите, по-следващото пък ще ги държат в дланта си.
— Нима наистина смяташ, че е възможно? — изуми се Сюзан.
— Техниката се развива с шеметна скорост, търсенето ще расте все повече и затова и цената ще пада. Стане ли това, компютрите ще се превърнат в онова, което телефонът и телевизорът са били през петдесетте и шейсетте години, ще ги притежават все повече хора.
— Но някои компютри ще си останат обемисти, нали? — попита Майкъл. — Така де, застрахователното ни дружество има четирийсет хиляди клиенти.
— Не е задължително — отвърна младата жена. — Компютърът, пратил първия човек на Луната, е бил по-голям от вашата къща, но ние ще доживеем да видим как на Марс каца космическа сонда, направлявана от компютър с размерите на тази маса.
— С размерите на масата ли? — повтори Сюзан и се опита да си го представи.
— Силиконовата долина в Калифорния се е превърнала в люпилня на нови технологии. „Ай Би Ем“ и „Хюлет Пакард“ вече се убеждават, че и последните модели остаряват за няколко месеца, които вероятно ще станат седмици, когато и японците се впуснат в надпреварата.
— А как фирми като моята ще издържат на такова лудешко темпо? — притесни се Майкъл.
— Просто ще сменяте компютрите толкова често, както и автомобилите, и в обозримо бъдеще ще можете да носите в малкото си джобче най-подробни сведения за всички свои клиенти.
— Повтарям, в момента имаме четирийсет хиляди клиенти — натърти мъжът.
— И двеста хиляди да имате, господин Картрайт, няма страшно — работа ще ви върши и компютърче колкото дланта ви.
— Помислете само за последиците! — възкликна Сюзан.
— Те са много вълнуващи, госпожо Картрайт — изтъкна Су Лин. Замълча и се изчерви. — Извинявайте, поувлякох се с дърдоренето.
— Няма такова нещо! — рече другата жена. — Наистина е много интересно, макар да се надявах да те поразпитам за Корея, държава, в която винаги съм мечтала да отида. Дано въпросът не ти се стори нелеп, но на кого приличате повече — на китайците или на японците?