Автомобилът спря пред седемдесет и два етажния стъклен небостъргач и Флечър на мига разбра, че не иска да работи никъде другаде. Позабави се малко на приземния етаж: не искаше да чака в едно помещение заедно с още неколцина кандидати. Когато най-сетне слезе на трийсет и шестия етаж от асансьора, секретарката отбеляза с чавка името му в списъка. После му връчи лист хартия с часовете на интервютата, които щяха да му отнемат целия ден чак до вечерта.
Най-напред Флечър има среща със старши съдружника Бил Алегзандър, която според него мина добре, макар че адвокатът не се държа чак толкова сърдечно, както у Карл Ейбрахамс. Все пак попита как е Ани и изрази надеждата, че се е възстановила напълно след тежката загуба на непрежалимия Хари. По време на срещата младежът разбра и че не е единственият, когото са повикали на интервю — пред господин Алегзандър имаше списък с още шест преобърнати имена.
После Флечър разговаря цял час с трима други съдружници, специалисти в областта, която беше избрал и той: наказателното право. След края на интервюто го поканиха на обяд. На него той видя за пръв път останалите петима кандидати и по време на разговора доби представа колко силна е конкуренцията. Колко ли дни адвокатската кантора бе заделила за интервюта и с други кандидати?
Нямаше откъде да знае обаче, че преди да покани когото и да било на интервю, кантората месеци наред отсяваше по-будните младежи, завършващи право, та накрая да включи в окончателния списък на кандидатите шестима души, попаднали в него било по препоръки, било благодарение на показаните резултати. Флечър не знаеше и че в кантората ще бъдат назначени един, най-много двама души. Както и при отлежалото вино, имаше години, когато в нея не постъпваше никой просто защото „реколтата“ не беше добра.
Следобед се яви на още няколко интервюта, подир които вече беше убеден, че няма да се справи и не след дълго ще му се наложи да тръгне да обикаля юридическите кантори, отговорили на молбата му и поканили го на разговор.
— В края на месеца ще ми съобщят дали са ме одобрили за следващия етап — сподели младежът с Ани, която го чакаше на гарата. — Ти обаче продължавай да пращаш молби, макар че, да ти призная, вече не ми се работи никъде другаде освен в Ню Йорк.
Докато се прибираха с влака, тя продължи да го разпитва най-подробно. Трогна се, че Бил Алегзандър си е спомнил за нея, и още повече, че си е направил труда да разбере как се е казвал синът им.
— Сигурно трябваше да му кажеш — рече Ани, докато спираше с автомобила пред тях.
— Да му кажа какво? — учуди се Флечър.
— Че отново съм бременна.
На Нат му хареса в Сеул, град, кипящ от живот и решен Да загърби спомените от войната. На всеки ъгъл се извисяваха небостъргачи, старо и ново се стремяха да съжителстват в разбирателство. Нат бе възхитен от възможностите на такава високообразована интелигентна работна сила, задоволяваща се с една четвърт от онова, което би било приемливо в Съединените щати. Су Лин веднага забеляза, че тук жените задължително свирят втора цигулка, и благодари наум на майка си, имала смелостта и предвидливостта да се изсели в Щатите.
Нат взе кола под наем, за да се придвижват свободно от село на село. Когато излязоха на има-няма няколко километра от столицата, бяха изумени колко различен е начинът на живот в провинцията. След стотина километра се бяха върнали и стотина години назад във времето. Съвременните небостъргачи бързо бяха изместени от схлупени дървени къщурки, а шумотевицата и суетнята — от по-бавен и милостив ритъм.
Майката на Су Лин рядко й бе говорила за годините, които е прекарала в Корея, въпреки това младата жена знаеше в кое село се е родила и името на роднините си. Знаеше и че двама от вуйчовците й са загинали във войната, затова, когато пристигнаха в Кейпин с население от седем хиляди триста и трима жители — така поне пишеше в пътеводителя, — тя не се и надяваше да открие някого, който да помни майка й.
Започна издирването от кметството, където имаше регистър с имената на местните жители. Оказа се обаче, че от седемте хиляди души в селото близо хиляда имат същото презиме, както майка й: Пен. То бе написано и върху гишето на чиновничката, която ги обслужваше. Жената разказа на Су Лин как сестрата на баба й, вече прехвърлила деветдесетте, се кълняла, че знаела всички в рода, обясни и че стига Су Лин да искала, можела да й уреди да се срещне със старицата. Тя кимна, след което чиновничката й каза да дойдела отново малко по-късно.