— Логан Фицджералд — представи се той и му протегна ръка. — Слушах ви на дискусията на първокурсниците в Йейлския университет. Словото ви за Виетнам беше блестящо, макар че не съм съгласен и с дума от онова, което казахте.
— И вие ли сте следвали в Йейл?
— Не, бях на гости на брат си. Завършил съм Принстънския университет. Е, и двамата знаем защо сме тук.
— Имате ли представа колко още ще се явят на интервю? — попита Флечър.
— Ако се съди от часовника, ние двамата май сме последните. Успех!
— Сигурен съм, че ми го желаете искрено — подсмихна се другият младеж.
Вратата се отвори и една жена, която, както помнеше Флечър, бе секретарка на господин Алегзандър, им каза:
— Елате с мен, господа.
— Благодаря ви, госпожо Таунзенд — отвърна той. Веднъж баща му му беше казал никога да не забравя името на секретарката, понеже тя в крайна сметка прекарвала с шефа си повече време дори от съпругата му. Двамата излязоха заедно с нея от стаята и Флечър се запита дали и Логан си умира от притеснение. От двете страни на коридора имаше тежки дъбови врати, на които със златни букви бяха написани имената на съдружниците. Кабинетът на Уилям Алегзандър беше в дъното, точно преди заседателната зала.
Госпожа Таунзенд почука тихичко, отвори вратата и се дръпна, а хората вътре: двайсет и един мъже и три жени, станаха на крака и изръкопляскаха.
— Заповядайте, седнете — покани Бил Алегзандър младежите, след като отново се възцари тишина. — Нека пръв ви честитя, че получихте възможност да постъпите на работа в „Алегзандър, Дюпон и Бел“, но отсега да си знаете — колегите ще ви ръкопляскат отново така едва когато бъдете поканени за съдружници, а това ще стане най-малко след седем години. Сутринта ще се срещнете с някои от членовете на изпълнителния съвет, които ще отговорят на всичките ви въпроси. Ти, Флечър, ще работиш при Мат Кънлиф, завеждащ отдел „Наказателни дела“, а ти, Логан, си пряко подчинен на Греъм Симпсън, който оглавява отдел „Търговско право“. В дванайсет и половина отново ще се върнете — за обяд заедно със съдружниците.
След дългите разговори обядът им подейства доста разтоварващо: съдружниците престанаха да се държат като господин Хайд и отново станаха доктор Джекил, роли, които всеки ден изпълняваха с клиенти и противници.
— Доколкото разбрах, и двамата ще бъдете първенци на випуска — отбеляза Бил Алегзандър, след като им донесоха основното блюдо: супа и аперитиви нямаше, единствената напитка бе бутилираната вода. — И дано наистина е така, защото още не съм решил в кой отдел да ви сложа.
— А ако някой не успее да стане пръв в курса? — попита притеснен Флечър.
— Тогава първата година ще прекарате в секретариата — ще разнасяте призовките. — Известно време господин Алегзандър мълча. — При това пеш.
Никой не се засмя и Флечър не разбра дали говори сериозно. Старши съдружникът тъкмо се канеше да каже още нещо, когато пак се почука и при тях в помещението влезе секретарката.
— Търсят ви на трета линия, господин Алегзандър.
— Нали ви помолих, госпожо Таунзенд, да не ни прекъсвате?
— Спешно е, господине.
Бил Алегзандър вдигна слушалката на апарата в заседателната зала, заслуша напрегнато и смръщеното му лице грейна в усмивка.
— Ще му съобщя — обеща той и затвори. — Нека съм първият, който ти честити, Флечър! — възкликна старши съдружникът. Младежът се изненада, защото окончателните оценки щяха да излязат най-малко след седмица. — Вече си гордият баща на мъничко момиченце. Майката и дъщерята са добре. Още щом го видях онова момиче, разбрах, че е от жените, които ние в „Алегзандър, Дюпон и Бел“ ценим много.
24.
— Луси.
— Но защо да не е Рут или Марта?
— Можем да я кръстим и с трите имена — склони Флечър, — тъкмо ще зарадваме бабите, но ще я наричаме Луси.
Положи внимателно, с усмивка дъщеричката си обратно в кошчето.
— Мислил ли си къде ще живеем? — попита Ани. — Не искам Луси да расте в Ню Йорк.
— И аз не искам — съгласи се бащата и погъделичка невръстната си дъщеря под брадичката. — Разговарях с Мат Кънлиф. Той ми обясни, че когато е постъпил в адвокатската кантора, се е натъкнал на същия проблем.
— И какво ти препоръча?
— Насочи ме към три-четири малки градчета в Ню Джърси, от Централната гара са на по-малко от час път. Смятах следващия петък да отидем с колата и в събота и неделя да Потърсим местенце, което да ни хареса.
— Сигурно в началото ще живеем под наем — отбеляза жена му. — Поне докато не съберем малко пари, за да си купим жилище.