— Здравей, Джейсън, за какво става въпрос?
— Мислех си за телефонния ни разговор, както личи, май ще се намери място за теб в „Чейс“.
— Благодаря ти, Джейсън, но вече приех друго предложение.
— Надявам се да не е при някого от конкурентите ни.
— Засега не, но ми дай малко време — усмихна се Нат.
Флечър сподели с Мат Кънлиф, че тъст му е откаран в болница, и бе изненадан, че прекият му началник не проявява разбиране.
— Всички си имаме проблеми вкъщи — отсече Кънлиф. — Сигурен ли си, че не може да почака до края на седмицата?
— Да, сигурен съм — каза младежът. — Вероятно само на майка си и на баща си дължа повече, отколкото на този човек.
Веднага след като беше излязъл от кабинета на Бил Алегзандър, отношението към него се бе променило из корен. Докато се върнеше на работа, това отношение щеше да е обхванало досущ прилепчива болест и останалите в кантората.
Звънна от гара „Пенсилвания“ на Ани. Тя говореше спокойно, явно изпитала облекчение, че мъжът й е тръгнал към Дома. Когато се качи на влака, Флечър изведнъж забеляза, че за пръв път, откакто е постъпил в кантората, не мъкне работа и вкъщи. Докато пътуваше, мислеше какъв да е следващият му ход след срещата с Бил Алегзандър, но влакът навлезе в Риджуд, а той още не бе решил какво да прави.
Взе такси и не се изненада, че колата вече е изкарана пРед къщата с два куфара в багажника, а Ани се разхожда, гушнала Луси. Колко различна беше от майка му и същевременно колко приличаше на нея! Флечър се засмя за пръв път от сутринта.
Докато пътуваха към Хартфорд, Ани му разказа най-подробно какво е научила от майка си. Сутринта, малко след като отишъл в Капитолия, Хари получил инфаркт и веднага бил откаран в болница. Марта била при него, а Джими, Джоана и децата вече били тръгнали от Васар.
— Какво казват лекарите?
— Че още е рано за окончателно мнение. Но са предупредили татко, че ако не понамали темпото, не е изключено отново да получи инфаркт, този път вече фатален.
— Да понамали темпото ли? Хари не знае какво означава това. Той е от хората със запазено място за експреса на живота.
— Дори и да е така, ние с мама смятаме днес да му кажем да оттегли кандидатурата си на следващите избори за щатски сенат.
Бил Ръсел погледна Нат и Том, седнали от другата страна на писалището.
— Винаги съм искал това — обясни той. — След година-две ще навърша шейсет и ми се струва, че съм си извоювал правото да не отварям всяка сутрин в десет часа банката и после, преди да се прибера вечерта, да я заключвам. Както е казано в Свещеното писание, мисълта, че ще работите заедно, преизпълва сърцето ми с радост.
— Не знам какво е казано в писанието — отвърна Том, — но и ние, татко, се радваме. Кога искаш да започнем?
— Съзнавам, разбира се, че от няколко години банката изостава от конкуренцията вероятно защото като фамилно дружество слагаме по-голямо ударение върху взаимоотношенията с клиентите, отколкото върху печалбата. Баща ти, Нат, би одобрил, сигурно точно заради това вече трийсетина години държи парите си при нас. — Младежът кимна. — Знам и че други банки са ни предлагали на два-три пъти да изкупят нашите активи, но аз не съм си представял, че ще завърша кариерата си по този начин и „Ръсел“ ще се превърне в никому неизвестен клон на голяма корпорация. Ще ви обясня какво ми се ще да направим. Следващата половин година проучете банката из основи. Ще ви дам зелена улица — задавайте каквито искате въпроси, отваряйте всички врати, четете които искате документи, проучете сметките и отчетите. В края на тази половин година ще ми докладвате какво трябва да се предприеме. И през ум да не ви минава да ме щадите: знам, че ако искам „Ръсел“ да оцелее и да навлезе и в следващото столетие, трябва да я реорганизираме из корен. Какъв е първият ви въпрос?
— Ще ми дадете ли ключовете от входната врата? — попита Нат.
— За какво са ти? — учуди се Ръсел.
— Ако искаме банката да дръпне напред, е малко късничко тя отваря в десет часа.
Докато Том караше към Ню Йорк, двамата с Нат се заеха да разпределят отговорностите.
— Татко е трогнат, че си отказал на банка „Чейс Манхатън“, за да дойдеш при нас — отбеляза Том.
— И ти направи същата жертва, когато напусна „Банк ъф Америка“.
— Да, но баща ми винаги е смятал, че щом навърши шейсет и пет, аз ще поема нещата в свои ръце. Тъкмо се канех да го предупредя, че не ми се иска да го правя.
— Защо? — учуди се Нат.
— За разлика от теб не притежавам размаха и идеите, които са нужни, за да спасиш една банка.
— Да я спася ли? — възкликна другият младеж.