Обяснявам за какво става дума. В този момент положението в армията беше лошо — плащаха направо смешни пари, а трябваше да се бачка по пълна програма и често те пращаха там, където не трябва. Хората бягаха от армията и във всички части щатът беше зает почти наполовина. Затова всеки, който искаше да постъпи на служба с договор на наемник, го посрещаха с отворени обятия. И навсякъде висяха плакати, на които строен юноша трескаво стискаше автомат, зареял налудничаво фанатичен поглед в далечината. И искаше да защитава родината. Точно така беше написано и на плаката: „Има такава професия — да защитаваш родината“. Но не беше уточнено чия точно… Ами ако не ставаше дума за неговата, а за родината на Муджибур Рахман, убит от бунтовниците по време на преврата през 1975 година, или на амира Хатаб, който е арабин с йордански произход? Въпросът беше деликатен! Та явно по тази причина те се записваха толкова неохотно в армията.
А хората от военните комитети имаха план за мобилизация на служба в армията с договор и за тази работа получаваха награди и мъмрения, та затова дежурният се разпали толкова, когато се обадих. Но Иноземцево беше в прерогативите на областта, а военният комитет в Пятигорск не печелеше нищо от това. И по тази причина дежурният помръкна, когато му съобщих, че съм дошъл от Иноземцево. И тутакси изгуби интерес към мен. Дори не ме попита защо съм дошъл тук, а не във военния комитет на мястото, където живея.
След това се обадих в строевата част и се заинтересувах кога ще е най-добре да отида при тях, за да постъпя в армията с договор. Оттам ми отговориха, че колкото по-бързо го направя, толкова по-добре, но това трябвало да стане до осемнадесет часа. Защото точно тогава работният ден свършвал. И ме попитаха дали случайно не съм шофьор.
Отговорих: „Разбира се! И то във всички категории. Даже имам опит да карам тежкотоварни автомобили в състава на военни колони“. И обясних, че с мен е още един такъв шофьор, който също иска да постъпи в армията с договор.
В този миг те веднага ми обещаха да ме обичат и уважават, попитаха ме за имената ни и казаха тутакси да отидем в дивизията. На контролно-пропускателния пункт щели да ни чакат пропуски, а оперативният дежурен щял да е предупреден.
След двадесетина минути вече стояхме пред вратата на първия контролно-пропускателен пункт на Пятигоркската дивизия на вътрешните войски.
Оперативният дежурен се оказа педантичен човек и след като провери документите ни, обясни, че е запознат със случая: обадили му се от щаба, че ще дойдат такива хора. Но въпреки това трябвало да уточни някои неща. И попита кой ни е насочил тук.
— Военният комитет — изстрелях аз, без да ми мигне окото.
— Градският ли?
— Тъй вярно.
— Един момент…
Той звънна на дежурния в градския военен комитет, за да попита дали е насочвал такива хора. Ние не чухме какво му отговори, но мъжът пред нас изрече удовлетворено: „Добре, разбрах“. Затвори слушалката и подписа пропуските ни, без да каже нито дума повече. А сетне ни ги подаде през прозорчето.
— Ще почакате в пристройката до входа. Куриерът ще дойде и ще ви заведе където трябва.
— А бихте ли ни разрешили да отидем сами? — Придобих умилително изражение и обявих, въздъхвайки с носталгия:
— Служил съм тук и познавам всичко. Уволних се преди две години.
— Така ли! А къде си служил?
— В ротата за материално-техническо осигуряване.
— Виж ти… Ама аз май не те… Макар че вие тук сте… А кой ти беше ротен?
— Когато служих, ротен беше Попа. О, извинявайте, Попов! Андрей Фьодорович.
— А, ясно. Добре де, както и да е. Не се щурайте из градчето, защото ще ви арестуват. Можете да се отбиете в ротата, та да се видите с хората. Какво носите?
— Ами подаръци за момчетата.
— Има ли водка?
— Шегувате ли се?
— Я дай да погледна… Аха… Ясно. Добре, можете да се отбиете в ротата, а след това веднага отивате в строевата част. Това е, изчезвайте…
Ето колко просто стана всичко. Два въпроса, два правилни отговора и нямаше никакво среднощно пълзене в калта и изтощителни наблюдения.
— Мамка му, как само ги изпързаля! — не сдържа чувствата си Илияс, когато завихме зад ъгъла на щаба и закрачихме право към сградата в далечината, където се намираше центърът за свръзка. — Ако бях аз, цяла седмица щях да се въртя около тази дивизия. Изобщо много се радвам, че имам такъв командир…
След три минути влязохме безпрепятствено в сградата на центъра за свръзка и затворихме вратата след себе си.
Вътре цареше тишина. Имаше дълъг коридор без табелки на вратите. Всичко ми беше познато, така си беше и преди. Само че през времето, докато бях отсъствал, някои неща биха могли да са се променили. Трябваше първо да събера информация и за всеки случай да „изключа“ свръзката.