След това подбрах кадри, които ставаха за снимки, прехвърлих ги във формата за „Фотошоп“ и се заех с лицата. Ала тук нещата не бяха чак толкова лесни…
Защото, първо, тези негодници бяха застанали предимно с гръб към обектива и ние бяхме успели да уловим само няколко неясни профила. На записа картината беше съвсем ясна, но на стопкадъра лицата бяха размазани, тъй като по време на снимките обектите нито за миг не заемаха статично положение, а се движеха, въртяха глави, жестикулираха и тъй нататък…
Ако знаехме, че ще ни трябват не най-обикновени оперативни материали за уличаването на Руденко, а физиономиите на неговите приятели, щях да взема десетмегапикселов фотоапарат с неограничен зум и сега нямаше да имаме никакви проблеми. Но в онзи момент просто въпросът не стоеше по този начин. И ние не планирахме да заснемаме нищо. Припомням, че на онова място се занимавахме с нещо рутинно и цялата читава техника остана в базата. А камерата и лаптопа ги взех по навик, просто защото без тези предмети за всекидневна употреба се чувствах като Петрушин и Вася без бойните си ножове…
Тъй че записът беше нормален, но с лицата имахме проблем. Моите снимки не ставаха за ориентировъчен материал. Защото снимката беше мъртва, когато не се виждаше изражението на лицето, характерните особености при присвиването на очите, яркият момент на някакво недовършено движение, като мимолетна усмивка или просто уловено в кадър свиване на мускулите. В такъв случай разпознаваемостта изчезваше напълно. А записът беше друго нещо. Обектът се движеше, мърдаше, демонстрираше емоции или казано с други думи, живееше. И именно съвкупността от тези движения придаваше на съответната част от записа въпросната необходима разпознаваемост, годна за идентифициране.
— Да, не е кой знае какво — отбеляза огорчено Лиза, след като видя резултатите от работата ми. — Това няма как да се разлепи по стълбовете и да се раздаде наръка… И какво ще правим сега с тези неща?
Лиза беше нашият специалист точно по техническите средства за получаване на информация. Никой не спореше с нейните заключения. Така че нямаше никакъв смисъл да раздаваме тези снимки по постовете, тъй като лицата приличаха на крайно усреднени фотороботи. И ако се придържаха към снимките, трябваше да бъде заловен всеки втори кавказец, а тук те бяха толкова много, че във временния арест нямаше да остане място дори за правостоящи…
А пък кадрите от записа, в които имаше разпознавателен елемент, не можеха да бъдат раздадени на всички дежурни, защото просто парите нямаше да ни стигнат за това. Понеже за целта бяха необходими няколко стотици хубави камери е читави дисплеи, та да могат едновременно да гледат и да сравняват с оригинала, като в същото време не изпускат от око и сектора, за който отговаряха.
Защото сигурно знаете как постъпваха някои представители на нашия „контингент“. Особено на летищата и на многолюдните терминали на гарите неведнъж бях виждал такива неща: пробутат на милиционерите някой подозрителен тип или две подозрителни лица, всички дежурни се съсредоточават върху тях, зарязвайки напълно наблюдението на обстановката, а в това време отстрани най-спокойно се промъква някоя малка групичка с чанти, в които може да има какво ли не. От най-обикновен хашиш до половин центнер пластичен експлозив.
— По-правилно е да попитате не какво ще правим с тези неща, а какво ще правим изобщо… — уточни мрачно Костя Воронцов. — Всичко е толкова мъгляво, че не се вижда никакво просветление…
Нашият Костя беше специалист по мотивациите. На него принадлежи тромавото изречение, което се беше превърнало в един от работните постулати на отряда: „Ако задачата, която са ти възложили, ти изглежда сто процента неразрешима, зарежи я, обърни се и се отдръпни. Отдръпни се още. И още. И още. Стига! Сега се обърни и погледни как ти изглежда тази задача отстрани. Може би отблизо просто не си забелязал някаква дребна интересна подробност с големината на греда?“
Както вече казах, в цялата тази работа не се долавяше никаква мотивация, а без нея беше абсолютно невъзможно да се изгради елементарна оперативна верига. Защото дори и един непоправимо луд маниак би трябвало да има някакъв лично обусловен интерес, благодарение на който в крайна сметка го залавят. Например това, че е решил да прочисти света от неблагопристойните жени и е изтрепал тридесет и осем проститутки. А невероятно умните психолози са анализирали тези случаи, открили са закономерността и на тридесет и деветата са го спипали!