Нашият инженер отново се оказа най-полезен, но този път не с онова, което можеше да върши с ръцете си, а с познанствата си…
Освен всичко останало Глебич беше и заслужил майстор на спорта по военно-приложно гуляйджийство. Това е специален вид спортно състезание и се различава от нормалните цивилни банкети точно толкова, колкото самоделната селска шльокавица от истинския френски коняк „Наполеон“. Ако човек се поровеше в архивите, щеше да открие, че нашият майстор здравата бе гулял с безброй „нормални пичове“, които в един или друг период са били в командировка в зоната на бойните действия. „Пичовете“ по принцип бяха най-различни началници — и военни, и ведомствени, с чинове от „майор“ нагоре. И разбира се, всички, с които бе седял на една маса, се превръщаха в негови „аверчета“.
Поредният авер, чиито координати сапьорът откри в необятния си тефтер, се оказа командир на местния отряд на милицията със специално предназначение. Глебич обсъди на бърза ръка положението с него и ни увери, че макар приятелят му да е малко встрани от мероприятията с характер на оперативно издирване, все пак му обещал да организира нещата…
И потвърждението се появи веднага — познатият на Глебич съобщи по телефона основните параметри от справката на милицията за последното денонощие, а в нея имаше някои цифри, които заинтригуваха Иванов. И по-точно това бяха броят и самоличността на гражданите, задържани през последното денонощие за различни провинения.
Тъй че с подкрепата на командира на отряда на милицията със специално предназначение Глебич и Лиза предприеха поход из арестите и другите места за временно задържане на въпросните граждани, спипани за различни нарушения. Стана ясно, че тези граждани са цял табун. А единственото им провинение се състоеше в това, че са се оказали лица с кавказка националност и са се опитали да напуснат Пятигорск след обявяването на общоградската тревога.
Ала във връзка с това се появи и една съвсем мъничка надежда. Или по-точно — цели две надежди… Първата гласеше: ами ако съдбата не ни е обърнала окончателно гръб и тези долни „диверсанти“ все пак са попаднали в мрежите на акциите за издирване?
А втората допълваше: ако първата надежда се оправдае и изобщо, ако се окаже, че сме късметлии… Абе, ако случайно е станало така, че заради малкото количество изход-на информация местните оперативни работници и придирчивите другари от Федералната служба за сигурност все още не са успели да отръскат негодниците? Тогава ни оставаше само да ги разпознаем и да ги спипаме топли-топли. И всички проблеми щяха да се решат отведнъж…
Всъщност ние не разчитахме кой знае колко на това, защото, както вече казах, тази надежда беше съвсем мъничка. Лиза взе със себе си лаптопа ми с обработения запис, за да го използва при разпознаването.
По принцип е най-добре разпознаването да се извършва от очевидци, които са имали пряк визуален контакт с обекта. Тоест трябваше да го направим аз или Витя. Само че пие бяхме видели тези момци от седемдесет метра, а това разстояние беше доста голямо, за да можеш веднага да запомниш характерните им черти. Понеже от толкова далече проклетниците едва се виждаха. А през бинокъла успях да зърна само гърбовете и тиловете им. Докато на записа, който обработих, картинката стана доста прилична и Лиза щеше да се справи, тъй като беше много опитна в това отношение. Пък аз и Вася трябваше да свършим една друга работа…
В дивизията служеха един куп приятели на Петрушин и Костя, затова ги изпратиха там да установяват кои са хипотетичните войници аварци. Понеже имаше информация от вече покойния Братковски, че Руденко уж обещал да помогне на своите „гости“ да преместят децата си от Пятигорск в Махачкала. И че уж тези деца били на срочна служба в дивизията. „Уж“ и „хипотетични“, защото до този момент нищо не беше потвърдено и изобщо не беше изключено всичко това да е просто една измислица. Но тепърва предстоеше да установим дали е така.
Вася Крюков трябваше да работи по специалността си. И по-точно тихомълком да проучи подстъпите към дивизията.
— И внимавай да не вземат случайно да те гръмнат — предупреди го Иванов. — Часовоите не са страшни, но подсилените постове не са вдигнати и на всеки покрив има по един стрелец…
Вася изсумтя пренебрежително и сви рамо. Сякаш искаше да каже: „За кого ме вземате, полковник?“.
Още при повърхностния анализ на хрониката на събитията ясно се очерта някаква необяснима надпревара с времето. Ето какво се получаваше — поговорихме си с Братковски и тръгнахме за улица „Юбилейна“. Пристигнахме там и открихме трупове. След това се отправихме към дивизията и там също намерихме трупове. И както се разбра, тези трупове не се бяха появили едновременно с нашето пристигане, а малко преди това.