Няма да изкушавам излишно любопитството ви и веднага ще спомена, че през последните три часа — горе-долу толкова време им бе необходимо, за да извършат негласна проверка на всички временно задържани — Лиза и Глебич намериха двадесет и осем души, чиито тилове и профили приличаха на нашите злодеи, заснети на записа. Но Иванов ненапразно сумтеше, тъй като тази ситуация му беше до болка позната: човек непрекъснато се натъкваше на такива неща по време на мащабни оперативни акции за издирване.
Лиза и Глебич бяха свършили много добра работа — бяха проучили заподозрените но всички точки и бяха установили местожителството им, роднините им и кръга от хора, с който общуваха… И бяха разбрали, че всички са местни, всеки трети в околността ги познаваше, а най-обидното бе, че те до един имаха желязно алиби. Тъй че Лиза се върнала в „Заря“, като преди това за всеки случай преписала данните на проверените граждани. Иначе щеше да излезе, че се е разкарвала напразно…
А Глебич беше изчезнал.
Беше тръгнал нанякъде с командира на местния милиционерски отряд със специално предназначение, като обяснил, че това се налагало по оперативни причини, тъй че щял да се върне чак утре по обяд.
— Както трябваше да се очаква… — Иванов реагира спокойно на този номер, защото беше свикнал с подобни обрати. — Веднага щом видях онзи командир на милиционерския отряд със специално предназначение, на мига разбрах на каква помощ ще разчита Глебич…
Метафорично казано, Петрушин и Костя сгъстиха мъглата около и без това трудно различимата перспектива на разследването. Ще ви припомня, че тяхната задача бе да открият онези войници от аварски произход, на които Руденко уж бил обещал да ги премести в Махачкала…
И какво мислите, че станало? Войниците наистина съществували и дори нещо повече — те съобщили, че вчера наистина ги навестили роднини, и то с мерцедес! Сетне с тях трябвало да отидат в дома на Руденко и да решат проблема с преместването им.
Значи излизаше, че това не беше измислица и че Руденко не лъжеше, така ли? Интересна работа… И ето какво се получаваше: Руденко наистина е терминатор, а дагестанците нямаха нищо общо с тази работа и бяха попаднали в тая история съвсем случайно… Сиреч съществуваха всички основания да се очаква, че в най-скоро време някъде в околността щеше да се появи изгорен мерцедес с два овъглени трупа…
— Дяволска работа — отбеляза по този повод полковникът. — Имам чувството, че с всяка следваща стъпка в разследването се отдалечаваме все повече от крайната точка…
Мисията, с която се заехме аз и Иванов, не обещаваше светкавични резултати още от самото начало. Поговорихме си с местния дагестански авторитет Максуд — мъж, който още не бе прескочил шестдесетте и не беше чак толкова възрастен, но се държеше като изпечен аксакал. И без никакви увъртания го предупредихме, че гнусното поведение на земляците му — ставаше дума за „гостите“ на Руденко, задължително ще се отрази на отношението на властите към местната дагестанска диаспора. Затова не би било зле да се установи къде са се дянали тези хора и каква е ролята им в това отвратително деяние.
Авторитетният мъж изгледа нашия запис, сетне попита дали може да направи копие и след като получи съгласието ни, извика един от синовете си. А синът повика своя син, сиреч внука на Максуд. При нас дотича едно момче на около петнадесет години, получи нареждане от дядо си и ме покани да отида с него.
Влязохме в стаята на въпросния внук. За разлика от общия интериор в дома, издържан в духа на аскетичните планински традиции, това беше една истинска разхвърляна бърлога на съвременен млад човек, в която имаше последен модел компютър, домашно студио за звукозаписи, синтезатор и един куп най-различна апаратура… Общата им стойност сигурно би стигнала за покупката на още една такава къща, само че два пъти по-малка. Целите стени бяха облепени с плакати на филми, тип „Матрицата“, и портрети на чужди поп звезди. Между другото, не забелязах никакво порно, явно дядото все пак от време на време посещаваше убежището…
Внукът се казваше Аслан. За нула време прехвърли изображението от моята камера на компютъра и каза, че без никакви проблеми ще го обработи перфектно. А след това ще разпечата материала на принтер и ще го раздаде на всички познати.
Оставихме номерата на телефоните си на авторитетния мъж и без да храним кой знае какви надежди, тръгнахме за базата. Разбира се, диаспората щеше да се погрижи за репутацията си, само че те решаваха всички вътрешни проблеми по свои закони… Тоест, ако тези момчета откриеха нещо, щяха да съобщят информацията на руснаците само в краен случай. Но ако нещата се развиеха нормално, пие тъй и нямаше да разберем нищо, защото те щяха да накажат и да погребат когото трябва и никой никога нямаше да го намери… Следобед си поговорихме със следствената комисия, която още щом слезе от самолета, тутакси се захвана с активна работа. Никой не се опита да се скатае, защото и без това сетне щяха да стигнат до него и да го фиксират, тъй че нямаше защо да се крием. По-добре беше веднага да се озовем в полезрението им, още докато хората формираха мнението си за обстоятелствата по делото. Защото дори когато си виновен, доброволното сътрудничество винаги ти носи неоспорими плюсове и те издига в очите на инициатора на разследването. Това си беше аксиома.