— Не съм — продължих да крача към масата, без да спирам. — Това не е за началника. А е лично за вас…
— Ама пък си много нагъл… — Войникът престана да трака по клавиатурата и недоволно се свъси. — Кажи си фамилията?
— Да не искаш да кажеш, че там е написано „за капитан Юрченко“? — Вторият войник остави вестника, изгледа ме
с недоумение, надигна се иззад масата и направи две крачки към колегата си, за да погледне какво пише в дневника.
— Ето, вижте, посочено е… — Оставих дневника на масата, вдясно от клавиатурата.
Недоволният войник се наклони и отвори дневника, а другият се наведе напред и изпъна шия, за да види по-добре.
— Това пък какво е…
За да отбележа страницата, бях използвал бойния си нож.
Недоволният държеше с лявата си ръка по-тежката част на дневника, а с дясната крепеше другата половина, притискайки я към масата. Другият боец беше застанал на половин метър вляво от седналия си колега, а това беше много удобно. Оставаше ми само да взема ножа…
Стана лесно — просто трябваше да притисна с лявата си ръка рамото на седналия войник, сковавайки за миг свободата на движенията му, в случай че се окажеше някакъв супермен и мълниеносно се задействаше. А сетне да се наведа малко през масата и да забия острието в сърцето му…
Оказа се, че войникът не беше супермен. И успя само да зяпне, когато му забих ножа…
— Ти… — едва смотолеви другият миг преди ножът ми да потъне в тялото му.
— Втори, дръж…
Измъкнах ножа и го избърсах в дрехите на седналия войник. А сетне го избърсах още веднъж, но по-старателно, защото на острието бе залепнало дебело влакно от мускулна тъкан.
Илияс се стрелна като сянка иззад рамката на вратата и грижовно подхвана залитащия мъж, който стоеше прав и се държеше за сърцето. Защото нали знаете, че когато прав човек пада, понякога вдига доста шум. Дори е много Странно — уж тялото е омекнало, а се стоварва с такъв грохот, сякаш са изтървали цепеница. Този шум би могъл например да събуди заспалия войник.
Аз тутакси тръгнах към леглото, тъй като Илияс щеше да се справи с тази ситуация. Сграбчих заспалия мъж за
рамото, извърнах го лекичко и го пронизах в сърцето. Дотук резултатът беше минус трима души. И всичко стана бързо и лесно.
Илияс положи изправения мъж на пода и след няколко секунди той притихна. Другият лежеше по очи на масата. Беше стабилно закрепен върху нея и нямаше да падне.
— Слушай внимателно — припомних на Илияс. — Тръгваме…
Почуках любезно на вратата и влязох в заседателната зала.
Там имаше още трима души, но всички бодърстваха. А пък във връзка със задържаните…
Изненада!
Но нека карам поред.
В стаята имаше два стелажа с документи, три бюра и една маса. Работните бюра бяха стандартни, наредени едно /до друго, а масата беше по-голяма, сложена перпендикулярно на тях, в дъното на стаята, точно между двата прозореца. По всичко личеше, че това беше мястото на началника по време на заседанията.
Край голямата маса седяха двама мъже с типична кавказка външност, притиснати рамо до рамо като братя близнаци. Явно бяха закопчани един за друг с едни и същи белезници, но това не се виждаше от входа. Седяха като препарирани, навели унило глави.
На ръба на масата беше приседнал един едър мъж на около четиридесет години, провесил крака, подпрян с ръце на плота, сякаш бе надвиснал над задържаните. Знаех кой е този човек — това беше Братковски, местният шеф на специалните служби. В момента беше облечен с цивилни дрехи, но когато го видях за последен път с униформа, имаше звание „майор“.
Точно до вратата, зад първото бюро, седяха двама души. Единият бързешком записваше нещо в тефтер, а другият скучаеше, подпрял главата си с ръце, и се бореше с дрямката си. На бюрото пред него имаше два диктофона.
Но Руденко не беше тук…
И таз добра, ама че новина!
— Какво има пък сега?! Това не може ли да почака пет минути? — Братковски не гледаше към мен, а към дневника и се мръщеше от недоволство, че са си позволили да обезпокоят големия началник.
Дневникът беше като вълшебна пръчица. Всички шефове моментално го познаваха и си правеха съответните изводи. Тъй че, щом вече бяха дошли при Братковски, значи той трябваше да свърши тази работа.
— Пристигна „светкавица“ от окръга. Искат спешен отговор. Става дума за Руденко.
— За Руденко ли?! Моля… Та нали той май няма нищо общо с тях…
Братковски тромаво се надигна от голямата маса и тръгна към нас. Нарочно сложих дневника на първото бюро между двамата мъже от специалните служби. Тази ситуация беше двояка и би могла да означава, че или се държа нагло, или точно обратното — проявявам скромност и се притеснявам да вляза по-навътре. При всички случаи никой не обърна внимание на това, а Братковски се съсредоточи върху неочакваната новина и не успя да прецени поведението ми. Както не можа и изобщо да фиксира персоната ми. Макар че но принцип той би трябвало да ме помни…