— Втори, върви.
— Кой да върви? — попита зачудено Братковски.
И умря пръв. Той стоеше изправен и беше най-боеспособен от всички. Бях сложил ръка на рамото на седналия мъж от специалните служби, който се намираше от лявата страна. Той моментално схвана какво става и се опита да скокне. Явно беше най-добрият боец от цялата компания представители на специалните служби и бойните му рефлекси бяха на ниво. Но въпреки това вече беше късно. Последва пробождане в сърцето и човека вече го нямаше. А Илияс, който изскочи иззад вратата, ликвидира третия военен, преди той дори да успее да се надигне.
Край. Резултатът вече беше минус шестима бойци от специалните служби, а заедно с двамата свързочници ставаха общо осем души…
Момчетата от специалните служби също не бяха хилави, но ние бяхме по-добри. Не, не ставаше дума за някакви изключителни качества, не владеехме нищо специално. Просто на хората, дори когато имаха огромен опит от военни действия, им трябваше доста време, за да преминат от режим на мирен живот към режим на бой. Никой не беше готов тутакси, в движение, да влезе в битка на живот и смърт. Особено когато се намираше в обичайна обстановка, в собствения си работен кабинет в един мирен град… А за да влезеш в равностойна схватка, трябваше да въведеш организма си в специално състояние и да го активираш до нужните обороти.
А ние вече бяхме активирани. Бяхме готови. Затова имахме толкова осезаемо предимство.
Между другото, сега вече можех да скрия лицето си с тениската и да дозаснема отчета. Началото го записах, когато влизахме в центъра за свръзка, и на него се виждаше само гърбът на Илияс и физиономията на свързочника, а сетне — два трупа. По принцип не беше задължително да слагаме маски, но просто не биваше да хващам на фокус Илияс.
Но цел номер едно беше Руденко. Всъщност ние дойдохме тук точно заради това.
— Къде е Руденко?
Мъжете край масата наистина бяха закопчани с един чифт белезници. Двамата много си приличаха и явно бяха роднини.
— Да не би да сте глухонеми? Питам ви къде е Руденко?!
Ченетата на „роднините“ увиснаха до коленете, а погледите им бяха празни. Явно бяха изпаднали в пълен шок. Съгласен съм, че ситуацията беше извънредна. Все пак не всеки ден се случваше да убиват с лека ръка хора пред очите им…
Още повече, когато човек се намираше в самото сърце па военното градче, охраняван от караул, сред стотици войници и офицери, дори в най-страшния си кошмар не би видял онова, което се случи сега.
— Ти… ти…
Аха, да, аз. Външността ми леко подвеждаше. Някак си не се връзваше.
— Втори, обърши им по един шамар и повтори въпроса.
Илияс се втурна към мъжете, залепи на всеки по две
звучни плесници и кресна.
Това малко помогна.
— Този даде ключове. Другият го отведе. После веднага се върна. Върна се много бързо.
Ясно. Взех ключовете от мъртвия Братковски, тъй като и без това вече не му трябваха, и закрачих към коридора. Илияс подхвърли ножа в ръка и посочи с глава към задържаните.
— Тъй… По принцип те нямат нищо общо с това. — Внезапно ме осени една интересна идея. — Ако се държат нормално, нека живеят. Още повече, че са ни братя по вяра…
Илияс се вторачи в мен с недоумение. Беше изпаднал в почуда дали командирът му не се шегува. А аз му кимнах, потвърждавайки думите си.
— Абе, ти си знаеш… И какво ще правим сега с тях?
— Ще ги вземем с нас. А пък сетне ще видим. Почакай ме, ей сега ще се върна.
Втурнах се към кабинета на началника, няколко секунди си поиграх с ключовете, докато открия онзи, който ми трябваше, а сетне отключих вратата.
— Олеле… Какво са направили с теб?
Руденко, който, между другото, беше цял полковник, седеше на пода в празното кьоше. Беше закопчан с белезници за радиатора на парното като последния арестант в милиционерска клетка. Отдавна не ми се бе случвало да видя такава сърцераздирателна картина. Явно тук хората от специалните служби бяха страшно люти, направо ужас, дума да няма!
Ако се съдеше по изражението на Руденко, той тъй и не можеше да проумее моето присъствие на това място. А пък аз не се впуснах да му обяснявам, тъй като нямаше време за празни приказки.