Прерових бегло чекмеджето на бюрото, отключих сейфа и разгледах съдържанието му. Вътре имаше няколко найлонови плика с документи, секретна инструкция за агентурна дейност, тъничка пачка руски рубли, два паспорта, ключове от мерцедес с дистанционно за алармата, три мобилни телефона и пластмасова кутия с размерите на аптечка за автомобил.
Документацията в найлоновите пликове нямаше никаква стойност за мен — взех парите и сложих в джоба си мобилните телефони и ключовете от колата. Оказа се, че паспортите са на онези дагестанци, които в момента седяха в заседателната зала. Мушнах и тях в джоба си, тъй като можеха да ми свършат работа. В кутията имаше три радио-фара с комбинирани приспособления за закрепване, както и един приемник с вграден микрофон към тях.
— Ти защо ровиш тук? Каква е тая работа… Кой изобщо те е пуснал да влезеш…
Полковникът май изобщо не беше глупав. Изражението на лицето му се промени, а в очите му се четеше страх. На този етап той не разбираше нищо, но вече се досещаше, че се случва нещо Странно, което напълно излиза от рамките на обичайното.
Извиках Илияс и му показах радиофаровете.
— Можеш ли да боравиш с това?
— Ами, не ми се е случвало…
— Ясно. Трети!
Артур дотича, погледна ги и кимна с разбиране. Работата с радиофаровете не беше проблем за него и той само попита къде да ги сложи.
Пресметнах набързо къде ще е най-добре да има радио-фарове и се разпоредих да нагласи единия тук, в кабинета па Братковски, другия — в антрето на момчетата от специалните части, а третия — в коридора, някъде в средата на помещението. Таванът не беше висок и ако се качеше на масата, щеше да стигне до него. Заповядах му:
— Хайде, действай!
Ясно е защо първите два радиофара трябваше да се намират в тези стаи, но за третия е нужно да поясня. Естествено, коридорът беше ничия зона. Но това място можеше да се окаже доста полезно за получаването на оперативна информация. Защото тук — при бойците от специалните служби и в центъра за свръзка — по време на разследването щяха да се тълпят една камара хора. Те щяха да излизат по двойки и на групички в коридора, да пушат, да си шушукат, да споделят помежду си разни догадки и версии. Тъй че оттук можеше да се получи доста неофициална информация, която може би дори нямаше да прозвучи на местопрестъплението.
Артур отиде да сложи радиофаровете, а аз се заех с Руденко. Разкопчах белезниците му с ключа, който висеше сред останалите на връзката на Братковски, изчаках го да стане от пода, хванах го за лакътя и го помъкнах към изхода.
Реакцията му беше напълно нормална — полковникът измъкна ръката си и ми се сопна:
— Защо ме дърпаш? И изобщо какво правиш тук…
Забих му един бърз юмрук в слънчевия сплит, стиснах
го леко за гърлото и му показах ножа. Но не изрекох нито една дума. Трябваше да се поизмъчи малко, за да узрее както трябва. Тогава това, което се канех да му кажа, щеше да прозвучи по-достъпно за него и нямаше да се наложи да си губя времето с излишни заплахи и обещания.
След това отново хванах Руденко под ръка и го поведох на екскурзия по местата на бойната слава…
Екскурзията направи сериозно впечатление на полковника. Когато го накарах насила да седне на пода, до трупа на Братковски, той само отвори широко уста, поемайки си трескаво дъх, а в погледа му се четеше ужас и пълно неразбиране на събитията, които се случваха. Положението беше горе-долу същото, както с онези двама дагестанци. Очите му виждаха, но мозъкът му отказваше да възприеме действителността. И той беше готов да прати по дяволите тая действителност, тъй като това приличаше по-скоро на фантасмагориите на някой луд.
Погледнах часовника — от момента, в който влязохме в центъра за свръзка, бяха изминали четири минути и половина. За активната фаза на една акция това беше цяла вечност. Бяхме се задържали тук непростимо дълго и беше време да изчезваме. Всеки момент можеше да дойде някой, и то най-вече при свързочниците, тъй като централата им вече от две минути се късаше да звъни.
Хванах ръката на Руденко и забих пръстите му в широко отворените очи на мъртвия Братковски. Полковникът инстинктивно се отдръпна, като в същото време нададе кратък писък и сащисано се вторачи в мен.
— Това не е сън. Това е труп. И онзи е труп. И там също има трупове. Това разбираш ли го?
— Аз… аз не съм…
— Желателно е да отговаряш с „да“ и „не“. Така ще спестим време. Ако не ти е ясно, пипни трупа на приятеля си още веднъж. Е?
— Какво „е“?
— Ясно ли ти е, че това са трупове?