— Да
— Добре. Тези трупове са наше дело. На трима ни. А приживе те бяха силни и въоръжени мъже. Специално подготвени и обучени. Прав ли съм?
— Да. И какво искаш…
— Искам да кажа, че жена ти и дъщеря ти не са въоръжени и не са подготвени. А в момента в дома ти се намират още трима такива мръсници като нас. И чакат знак да започнат да се забавляват с твоите жени.
— Ей!!! Как смееш…
Полковникът понечи да скокне, но аз отново го цапардосах лекичко в слънчевия сплит и извадих мобилния си телефон от джоба. Тази негова реакция беше добра. Щеше да е по-лошо, ако изпаднеше окончателно в шок и не реагираше по никакъв начин. Тогава щеше да ми се наложи малко да си поиграя с него.
— Ако се държиш достойно, няма да им се случи нищо. Погледни ме.
В очите на полковника вече имаше повече тревога и болка, а ужасът и притеснението бяха минали на втори план. И това също беше добра реакция, защото, ако за един мъж семейството е по-важно от собствения му живот, значи е нормален. И с него се работи по-лесно, тъй като точно за такива случаи съществуваха един куп потвърдени от практиката методики.
Но нещата ставаха далеч по-сложни, когато налетиш на хора с отклонения. Например на пълни кретени и истерички. Случвало ми се е да попадам на такива същества и трябва да ви кажа, че доста се поозорих…
— Ще повярваш ли на честната ми дума, че твоите жени са изцяло в моя власт… — Подхвърлих мобилния телефон в ръката си. — Или за да ми повярваш, трябва да заповядам да им отрежат нещо?
— Не, не, вярвам ти, вярвам ти! — Руденко започна да върти ужасено глава и да размахва ръце срещу мен. — Вярвам ти, но… Не зная какво бих могъл… Какво трябва да направя?
— Първо, хайде да се махнем от тук.
— Как?
— Много просто. Пред входа е спрян техният мерцедес
— посочих с глава към дагестанците. — Тях ще ги натикаме в багажника; мисля, че ще се поберат. Ти ще седнеш зад волана. А ние ще се настаним така, че да не се виждаме.
— А защо ще ги натикаш в багажника?
— Ти да не би да предлагаш да ги заколя и да ги оставя тук?
Руденко погледна към дагестанците, ала очите му се плъзнаха бегло по труповете и той завъртя глава. Не, той не искаше да заколят когото и да било.
— Аз съм готов — докладва в този момент Артур.
Отидох да видя как е нагласил радиофаровете. По принцип това не беше чак толкова лесно, а пък той се справи изумително бързо, сякаш цял живот се бе занимавал точно е такива неща.
Артур беше постигнал максималното за ситуацията, в която се намирахме. Естествено, радиофаровете не бяха съвсем незабележими, но през близките три денонощия тук щяха да разследват групово убийство и едва ли някой щеше да започне придирчиво да разглежда неравностите и излющената мазилка по тавана.
Интересно… С какво ли се бе занимавал моят боец преди? Защото по принцип това беше шпионска техника, а такива неща не влизаха в задължителната програма на диверсанта практик. Но в момента това нямаше никакво значение, все някога щях да го разбера, ако ми останеше време…
Наредих на бойците си да се обърнат е лице към стената и да заснемат обстановката с камерата, като придружих записа с вече обичайния коментар. Край, работата приключи. И вече беше време да изчезваме от тук.
— Излизаш и се оглеждаш — инструктирах Артур. — Ако всичко е наред, отваряш багажника. Ако наблизо има някого, не отваряш багажника, а заставаш до него. Аз ще те видя. Вземи ключовете…
Артур ловко измъкна токата от процепа йод вратата и излезе. А аз я открехнах леко, за да мога да го наблюдавам. Зад мен Илияс вардеше дагестанците, застанал наблизо, и чакаше заповед. Между другото, те се оказаха много дисциплинирани момчета и на този етап не създаваха никакви проблеми. Или бяха доста стреснати от видяното, или не осъзнаваха напълно какво се случва.
Руденко се гърчеше около мен, защото уж беше свободен, уж се намираше във военното градче и беше достатъчен само един порив, за да извика: „Стража!“, но явно разбираше, че нещата не стояха така. Не, той нямаше намерение да го прави. В момента беше прикован по-здраво, отколкото с каквито и да било белезници и окови. Само ако знаеше, че неговите жени вече бяха мъртви и как се бяха отнесли с тях, преди да ги убият…
В това време Артур отвори багажника, почеса се озадачено по тила и се обърна. Ясна работа, мерцедесът беше на дагестанците, а тези момчета не ходеха на гости с празни ръце. Направих му знак да извади всичко. Артур измъкна от багажника няколко кутии, една торба, в която не се знаеше какво има, и една резервна гума, а сетне описа кръг с ръка около главата си и подви долната си устна. Един вид готово! Добре дошли…