Погледнах часовника — от момента на нахлуването ни бяха изминали повече от шест минути.
— Това е, момчета. Пожелавам ви да се държите прилично и да не вършите глупости. И тогава ще живеете дълго и щастливо. Хайде, тръгвайте…
Не се отдалечихме много. Намерихме едно скрито местенце и застанахме така, че да държим под око очертанията на територията на градчето, в което се намираше дивизията. Само не си мислете, че бяхме отишли на някое пустеещо място. Нищо подобно, жилищният квартал беше съвсем нормален, а по пресечката имаше частни домове. Защото, ако в такъв момент се скриеш на някое пустеещо място зад дивизията, това щеше да е все едно да застанеш на площада и да окачиш на гърдите си огромна табела с надпис: „Извършваме диверсии на едро и на дребно. Взривове, ликвидиране, отравяния. За военните — с намаление, гърмим евтино, каквото поискате!“.
Настроих приемното устройство, мушнах слушалката в ухото си и зачаках резултати. А между другото, съвсем небрежно разпитах Руденко по същество… В смисъл как, защо и откъде е започнало това интересно житие-битие на един уж най-обикновен полковник от щаба. Защото той не беше офицер от тила, който можеше да краде с цели ешелони, нито началник на щаб или негов заместник, които бяха носители на секретна информация, а един най-обикновен строевак…
Руденко не се инатеше и отговаряше искрено, от все сърце. Просто изкарвал на дребно по някоя и друга пара. Продавал някъде по някое документче, давал на друго място по някоя бланка срещу услуга или дребен подарък, обаждал се на разни хора, установявал контакти между други… Попитах го дали причината да го следят, не е някое удостоверение за самоличност. И той си призна, че имало един подобен случай — дал такъв документ например на въпросния Майрбек. Но до този момент никой не бил разработван активно за такива неща. А в него се впили като кърлежи.
— Кой се е впил?
По всичко личало, че това било разузнаването. Но не местното, а дивизионното. Там на няколко пъти се мярнала фамилията на Иванов. Доскоро въпросният Иванов бил началник на оперативния отдел на контраразузнаването на окръга. Не се знаело с какво се занимава в момента, но най-вероятно продължавал да работи там и вършел все същото.
— А за Майрбек не те ли разпитваха?
Не, никой не споменал и дума по този въпрос, питали го за кого ли не, но не и за Майрбек. А това означаваше, че са действали не по сигнал или заради предателство, а заради определен факт. Явно го бяха следили и бяха изровили нещо.
— А за нас не попитаха ли?
— Та кои сте вие, че да питат за вас?
Каза го и се сепна. Защото уж най-добросъвестно се бе впуснал в анализ на причините, увличайки се от порива си за чистосърдечно сътрудничество, с горещата надежда да заслужи пощада, ако не за себе си, то поне за семейството си. Но изведнъж се оказа, че май ни обиди, като, без да иска, наблегна на абсолютната незначителност на нашите персони.
— Да, точно така. Няма защо да питат за нас…
Това беше добре. Ако нещата стояха така, както ми се струваше, значи всичко вървеше просто прекрасно. Коригирахме ситуацията, измъкнахме основния свидетел. Вярно, наложи ни се да започнем малко по-рано, отколкото го бяхме замислили, и не точно там, където искахме. Но, честно казано, така дори стана по-добре и несравнимо по-ефектно от първоначалния план. Защото наистина бяхме замислили доста сериозни неща, но не и клане в дивизията. Все пак ние бяхме диверсанти, а не луди!
— А защо арестуваха дагестанците? — попитах.
Руденко нямаше никаква представа. Мъжете, които лежаха в багажника, нямали нищо общо с тази работа. Просто пристигнали да оправят някакъв рутинен проблем и се натресли.
Точно така, със сигурност се бяха натресли. И вече можех да кажа, че са се натресли окончателно и необратимо. Защото, докато разговарях с Руденко, реших как бихме могли да използваме тези момчета, извличайки максимална полза от тях.
Попитах Илияс дали нашите пленници няма да се задушат в багажника. Той ги беше закопчал поотделно, след като взе белезниците, които бяха сложили на Руденко. Беше им запушил устите с парцали. Просто така, за всеки случай, защото Руденко беше зависим от съдбата на семейството си, която в този момент висеше на косъм, а тези изобщо нямаха какво да губят.
Илияс седеше отзад, а аз — отпред, до Руденко. Така беше най-удобно да се скрием, когато минаваме през контролно-пропускателния пункт, тъй като Илияс и Артур просто нямаше да се поберат между седалката и таблото. Така че зададох този въпрос на Илияс и го погледнах в огледалото за обратно виждане. Той ми отвърна, че нищо няма да им се случи, отправи ми многозначителен поглед и стрелна с очи Руденко. Или по-точно тила му.