Погледът му беше много изпитателен и съдържаше недвусмислен въпрос. Сякаш ми казваше: „За какво са ни вече всички тия хора, след като напуснахме градчето? Те са просто баластра. Трябва да ги изтрепем, да ги закопаем и толкова по въпроса“.
Аз едва забележимо завъртях глава. Илияс притвори покорно очи и се облегна назад.
Да са живи и здрави кураторите, страхотен помощник ми бяха дали. На този етап Артур ми изглеждаше като още неосъзнат, беше един такъв недодялан и задръстен. А Илияс вършеше всичко на мига и ме разбираше дори не и от половин дума, а само от поглед. Беше човек с моята нагласа и да се работи с него, бе цяло удоволствие. Разликата помежду ни беше само в комбинативното мислене. В смисъл че при мен то беше в зачатъчно състояние, понеже, ако беше развито, акциите щях да планирам аз, а за реализацията им щяха да изпращат други хора. Ала той изобщо нямаше такова. Иначе сам щеше да се сети как щяхме да постъпим с нашата „баластра“…
Чакахме доста дълго. Вече бе започнало да се стъмва и аз се усъмних да не би приемникът да не лови и дали не трябва да се приближим. Но щеше да е опасно, защото съществуваше риск да се озовем в сектора на обичайната оперативна активност на противника.
Най-сетне въпросната активност започна да се проявява. Приемникът си работеше нормално и съвсем ясно се чуха всички охкания и вопли. А след две минути радиофаровете започнаха да предават и цялостната картина…
Общо взето, вдигна се обичайната суматоха, която винаги съпровождаше необичайни произшествия от такъв характер. Охрана, подкрепление, огневи точки по покривите, претърсване на местността по външния периметър на територията. Дори бяха взели и служебни кучета, и то несметен брой. Явно бяха вдигнали накрак целия кучкарник на дивизията. Мислеха си, че диверсантите са идиоти и са се измъкнали навън през оградата. И им остава само да ги спипат по горещите следи. Да бе, как ли пък не…
Наблюдавах цялата тази суматоха, подсмихвах се наум и размишлявах за превратностите на съдбата.
Бях попадал в такава ситуация, само че от другата страна. И си спомнях всичко, сякаш се е случило днес-лежах на помпената станция и се вглеждах съсредоточено до болка в очите в сгъстяващия се здрач, за да видя дали някоя издатина няма да помръдне и дали няма да се окаже, че това е „дух“…
Лесно е да работиш срещу системата, от която самият ги преди време си бил малка частица. Знаеш как ще реагира на едно или друго действие и можеш да предвидиш всяка следваща крачка на противниците си. Системата беше тежка, и неповратлива и не можеше да реагира гъвкаво на хора като мен… Защото бе свикнала да се бори с явни врагове, а такива ренегати бяха съвсем малко. Или казано по-просто, системата беше като онзи нещастен Гай Юлий, който не е бил подготвен за предателство…
Затова такива типове като мен винаги щяха да имат висока цена. Понеже един такъв мръсник можеше да нанесе по-голяма вреда, отколкото пял отряд от най-добрите бойци на самия Шамил. И точно заради това ни плащаха по специална тарифа…
Малко по-късно пред очите ни се разигра интересна сцена… В нея нямаше нищо особено, ако ставаше дума за военни действия — обстреляха една колона автомобили, спряха принудително превозните средства и задържаха хората, които се намираха в тях.
Ала интересното бе това, че тези събития се разиграваха в един мирен град. С наглите си действия така бяхме изплашили войниците, че те буквално озверяха и сега бяха готови да стрелят по всичко, което мърда, и да залавят всеки срещнат.
А колите, движещи се в колоната, ми бяха познати. Мъжете, които заловиха Руденко и дагестанците на пазарчето близо до изхода от града, пътуваха с един микробус и един джип „Нива“. Тук също имаше един микробус, един джип „Нива“ и една камионетка. Жалко че нямах бинокъл и не можех да видя кого търкаляха в калта войниците. Голям смях щеше да падне, ако това бяха същите ония контраразузнавачи, които арестуваха нашата свръзка…
Когато здрачът се сгъсти дотам, че вече не се виждаше нищо на сто метра пред нас, ние малко се преместихме. Махнахме се от пресечката, изключихме мотора и избутахме на ръце колата между градинката на една от крайните къщи, от които започваше пустееща земя, и камарата траверси. Бях си набелязал това място още по светло. Разстоянието от градинката до задната стена на къщата беше около двадесетина метра. Там имаше малка зеленчукова градинка, а камарата траверси ни скриваше много добре от територията на дивизията. Понеже не биваше да се изключва вариантът, че в този сектор имаха двойка наблюдатели с очила за нощно виждане. И когато окончателно се стъмнеше, щяха да включат уредите си и сбогом на цялата конспирация…