А в здрача човек можеше да се разхожда в цял ръст. Здрачът е времето на призраците. Наоколо се виждат сиви сенки, силуетите се размазват и всичко изглежда ефимерно и нереално. Очилата за нощно виждане все още не могат да се използват, а с бинокъла вече не се забелязва почти нищо. Персоните с моя профил много уважаваха здрача и ако се налагаше да вършат нещо крайно трудоемко по отношение на маскировката и незабелязаното придвижване, се стараеха да изберат точно това време на денонощието.
Реших да пренощуваме тук. Не можехме да включим мотора, за да се стоплим, но в това нямаше нищо страшно. В момента не беше чак толкова студено, ние бяхме облечени добре, а над главите ни не валеше, така че за един диверсант това беше нещо като петзвезден хотел. Ако започнеш да замръзваш, можеше да си направиш гимнастика, седнал по системата на йогите, и да се стоплиш. Това не ти е като да лежиш в снега, без да помръдваш в течение на цели двадесет и четири часа, докато чакаш някой керван. Случвало ми се е да преживявам и такива неща, но в момента ги възприемах просто като брак по време на специализацията…
Тъй че ние се настанихме. Разпоредих се да говорят шепнешком и предупредих, че ако някой тресне вратата, тутакси ще бъде заклан на място. Това се отнасяше най-вече за Руденко, защото моите бойци нямаха нужда от предупреждение. Нарочно демонстрирах на полковника, че е абсолютно свободен, за да не се стресне преждевременно. Изобщо не се притеснявах, че ще се опита да избяга, тъй като в момента бе завързан за мен с невидими мишки, които бяха по-здрави от всяко стоманено въже. Добре че полковникът беше заможен и семеен. Защото на такъв като мен, който е кръгъл сирак и съвсем сам в живота, просто не можеше да се влияе в подобна ситуация.
Подобен човек трябваше да бъде убит веднага.
А защо ни трябваше полковникът ли? Той не се котираше като заложник, тъй като сигурно вече бе обявен за издирване. По същата причина не можеше да се използва и като официална табела… Добре де, за това ще ви разкажа малко по-нататък. А сега нека да ви обясня набързо за нощувката, че ни предстои страшно много работа.
Единственото, което ме тревожеше, бяха дагестанците в багажника. Те се държаха изумително покорно за мъже от Кавказ, защото все още бяха шокирани от клането, което извършихме пред очите им. И не се съмняваха, че ако се наложеше, без проблеми щяхме да постъпим с тях по абсолютно същия начин. Само че те не бяха слабички младежи, та и в багажника им беше тясно и неудобно. Ръцете им бяха закопчани на гърба и ако не излезеха до сутринта от там, със сигурност щяха да се вдървят…
Затова трябваше да ги вадим на два часа, да ги караме да се разкършват и да раздвижват кръвта си. Ала през това време те със сигурност щяха да се съвземат и да дойдат на себе си. И можеха да вдигнат шум — да започнат да се възмущават, да буйстват, а ако се почувстват съвсем натясно, дори да ни нападнат…
Опитвали ли сте се да лежите е някого в багажник? И то на температура от нула градуса, сгърчен в положение, в което не можеш да помръднеш дори крака си! Ще кажете: „Е, какво пък толкова…“.
Само че аз имах един случай, който се разигра горе-долу при същите обстоятелства, но беше доста по-топло, температурата беше около двадесет градуса. Държах един човек в багажника около час и половина. Или не разполагах с цялата информация и той наистина имаше клаустрофобия, или бях пропуснал нещо… Общо взето, за час и половина той беше изперкал до такава степен, че започнал да гризе желязото със зъби*и веднага щом с партньора ми отворихме багажника, той се нахвърли върху нас. Биеше се като смъртно ранен звяр и се наложи да го очистим, макар че ни беше страшно необходим. Какво да се прави — когато човек е докаран до крайна степен на отчаянието, става неуправляем и в такава ситуация можеш да го подчиниш само чрез смъртта.
Реших да не изчаквам да се стигне до прояви на непредсказуемо поведение от страна на нашите пленници, затова с Илияс ги извадихме и им позволихме да се разтъпчат. А докато те се разкършваха, аз ги подложих на кратък инструктаж. Обясних им, че нямаме намерение да ги убиваме и че ако сме искали да го направим, това щяло да стане още в дивизията. Попитах ги да не би да си мислят, че ни доставя голямо удоволствие да се занимаваме с тях и да ги мъкнем подире си. Признах им, че просто не ни се ще да си слагаме грях на душата, като убием свои братя по вяра, които нямат никаква вина. Както и това, че не можем да ги пуснем веднага, още в този момент, тъй като няма нужда да им обяснявам какво означава понятието „случайни свидетели“. И им обещах, че утре на разсъмване ще излезем от града, ще ги оставим на шосето и ще си тръгнем.